Площад Венеция

Гладиаторите през Колизеума са винаги готови за снимка срещу 5 евро.

Панорама от хълма Капитолия, получи се интересно заради облаците и слънцето, което отказваше да се скрие.

Senatus Populusque Romanus-надпис, който може да се види навсякъде в Рим, дори и върху уличните шахти.

Балконите в Рим са много малки и почти винаги са покрити с цветя. Никъде не видях да се вее пране и климатици по фасадите на сградите.

И това е Рим. Църквата Санта Мария Маджоре. Циганката не даваше да я снимам, докато не пуснах монета в панерчето. После даде всичко от себе си.

Ето така се аранжира витрина. Чак да ти се припие следобеден чай.

Стълбите в Рим са трудни за качване, защото са направени не за хора, а за коне. Не е било допустимо един император или сенатор да ходи пеш, затова се е качвал с карета до вилата си.

Площад Испания. Испанските стълби. Любимата ми снимка.

Печени кестени по 2, 50 за 10 бр. Купихме си, разбира се, но ароматът им лъже-на вкус не са нищо особено.

Хубаво свиреше това циганче. Пуснахме му паричка, с надеждата, че тя ще си остане за него, а не за някой, който прибира парсата.

Красивите римлянки не са рядкост, противно на общоприетото схващане.

Хубава и спокойна неделя от мен. Използвайте откраднатия един час пълноценно и си починете добре.

Имах намерение да пиша подробно, ден по ден за Рим, защото наистина е трудно да се опише всичко, в рамките само на един пост. Обаче си нямам идея кога точно ще стане това, а и някак си не върви да не блогна никак след като вече съм се върнала, ето някои неща, които ще нахвърлям набързо.

Трудно е да се разкаже за Рим. Той трябва да се види, помирише, усети. Това е един космополитен град, с неповторима атмосфера и чар. Винаги ще помня аромата на печени кестени по улиците и алеите с вечнозелени пинии. Пиаца Навона, залята от светлина, шарена, многолюдна. Уличните музиканти и „живите статуи“, които  седят неподвижно с часове. Всичко, всичко.

За пръв път разбрах, че Пинокио, който е един от символите на Рим, е направен от дървото пиния. Събрахме  си ядки от пиния и си ги донесохме в България. Ядливи са и много вкусни. Един от италианските сладоледени специалитети е джелато дела пиния, който така и не опитахме. Надявам се другия път.

Направи ни впечатление непрекъснатият поток от хора, автомобили и мотоциклети. Виждаш азиатци, афро-американци и изобщо всякакви, взимаш ги за туристи, а в следващия момент когато ги чуеш да си говорят на италиански разбираш, че всъщност са местни, или имигранти, които са се установили там. Китайците са завзели цяла улица и въртят яко търговия. Има места, където може да се видят т.н. китайски дрехи на закачалка, които тук в България се продават на тройни и четворни цени.

Общо взето цените по магазините са аналогични на българските, само че в евро. Същото е и в заведенията. За една що-годе прилична вечеря трябва да отделиш минимум 40 евро и то в не особено скъп ресторант. Пицариите за бързо хапване са по-евтини, но пък и обстановката е малко като в столова и не предполага прекалено застояване вътре. За пример ще дам една пицария, в близост до фонтана ди Треви, където хапнахме парче пица с моцарела, чери домати и босилек и чаша наливна бира за 6 евро на човек. Някъде предлагат специална оферта за 6, 90 евро, като плюс изброените неща сервират и кафе.

Кафето е нещото на което не можеш да се наситиш в Италия. Късо, гъсто и ароматно, пие се на крак и удря в петите, както се шегувахме на закуска. Капучиното също е истинско, а пък в комбинация с кроасан, е просто идеалното кулинарно изкушение.

Кафенетата са изнесени на улицата и през деня са пълни, също като нашите. Често може да видиш млада, елегантно облечена италианка да пуши не само в кафенето, а и на улицата. Ужасно се радвам, че при нас това отдавна е демоде.

Нещо, което пък тук не може да се види често и лично у мен буди възхищение и тиха завист е как наконтени римлянки с високи токове и развени шалове шпорят през задръстванията с мотопеди и велосипеди. Няма я грандоманията „вижте ме колко ми е голяма-скъпа-лъскава колата“, навсякъде може да видиш смарт и фиат. И няма как иначе-задръстванията са ужасни. Затова и масово се използва метрото и градския транспорт.

Последния ден бяхме във Ватикана. Папата не видяхме, но пък разгледахме всички музеи и Сикстинската капела. Някъде снимахме, другаде се правихме, че снимаме, защото е забранено да се използва светкавица. Творбите на Микеланджело, обаче, не ни разрешиха да щракнем. „От уважение към следващите поколения“, както се изрази екскурзоводката ни. И беше права. Дано тези красоти се запазят и за нашите деца.

Тепърва ще качвам снимки и разбира се, ще пиша още. Следва продължение.

„И никой не разбра

отива си лятото, идва есента…“

Наистина не разбрах кога се изниза това лято, но пък и есента нещо се ослушва наоколо. Днес, в двора на езиковата,  за първи път ми замириса на есен. Сенките, дърветата, окапалите листа, припряните врабчета-всички знаеха, че тя е вече тук.

Само един храст така се беше накиприл в бяло, че отдалеч изглеждаше като обсипан с късчета искрящ захарен памук. Прелест, която не трябва да остане несподелена.

а тук Биби току-що се е събудила и тръгва на експедиция в училищния двор

А някои идват на училище и така

Наистина ми е трудно да се разделя с лятото, но поне имам утеха. Отивам на мечтаната екскурзия с любимия човек и ще се пръсна от вълнение, не е истина! Остават само три дни до момента когато ще кажа Ciao, Roma!

А дотогава-приготовления за пътуването, триста заръки „кой как кога и защо“ за децата, няколко безсънни нощи, прекарани в компанията на джобния пътеводител за Рим. Предвкусване за нови места, различни хора, красота и другост. До скоро, amici.

С много радост и малко тревога изпратихме Наси на училище. Стана рано, изми се, закуси. Не бързаше, но в гласа му се усещаше вълнение. Ще бъде третокласник, ехее. Полях му вода преди да излезе и му пожелах успешна година. За първи път няма да го придружа на 15 септември.

Представям си училищния двор-шумен, разнолик. Сънливите цветя, купени предната вечер. Майките с фотоапаратите, учителките със специално фризирани коси, музиката. Всичко на този празник ме връща назад към моето детство. Детето в мен желае от сърце да нарами чантата и да се запъти към училищния двор. Да седне на третия чин до прозореца и да погледне с любопитство към дъската.

Е, не всичко е изгубено безследно, щом той ме повтаря, нали?

Моята малка дъщеря Биби днес става на 1 годинка. Да ни е жива и здрава, весела и безгрижна!

Тя сама е описала преживяванията си от празнуването с приятелчетата й от кварталната градинка. Нали знаете, днешните деца се раждат с висше образование.

Днес се навършват десет години от деня, в който си казахме „да“. Официално и публично. Не че преди това не сме си го казвали сто пъти-с поглед,  милувка, жест…

Десетата годишнина от сватбата се наричала Сватба на цветята и също така Сватба на розите и се чудя каква ли символика носи това определение. Любовта е градина, която трябва редовно да се полива и тори. Изисква грижи и внимание, преданост и себеотдаденост. Понякога има болести по цветята и трябва много упорито да се лекуват. Друг път каквото и да правиш, колкото и да се стараеш, нищо не се получава. Но пък веднъж цъфнат ли, розите са уникално красиви и ароматни. И си казваш: да, струваше си усилията.

Каквато и да е символиката, десет години не са малко. Не са и много. Достатъчни са. Достатъчни са да свикнеш да се будиш до Него и да се усмихнеш, без значение колко тежка е била нощта. Достатъчни са да се научиш да вървиш рамо до рамо с Него, без да изоставаш или да крачиш твърде бързо. Достатъчни са да разбереш, че не трябва да променяш, а да приемеш. А сигурно и за много други неща, които трудно се дефинират, защото както казва един малък мъдрец-най хубавото се вижда само със сърцето.

Честита годишнина, мило! Нека нашите рози още дълго да цъфтят.

-Като лепило.

-Нее, като захарен памук.

Спорим със сина ми колко са меки бузките на Биби.  Това заиграване с метафорите ни доставя огромно удоволствие. Той кара червеното си колело и сегиз-тогиз разтваря двете си ръце встрани, все едно ще лети. Тогава ме побиват тръпки и крещя истерично след него. Той се хили глуповато и нахално, но се хваща за кормилото и прави мек завой към мен.

-Споко бе, мамо, внимавам!

-Ох, този пубертет отрано те е подгонил…-аз ли казах това? Не вярвам.  Той пак се ухилва, но вече някак конфузно, като след неприлична сцена във филм.

-Мамо, може ли сладолед?

В един миг всичките ми страхове се разпльокват в асфалта като малки водни бомбички.

-Може, но как ще го ядеш, като караш колело? А и бързаме за ключаря, да не затвори на обяд…

Ще вадим ключове, цели четири. Първите, ако не се брои изгубеният неотдавна ключ за входната врата. Още преди да съм довършила изречението, той се е залепил за хладилната витрина и сочи с пръст на продавача кой сладолед си е избрал. Плащаме и тръгваме. С едната ръка крепи голямото колело, с другата яде сладоледа. Спира да оближе течащото по ръцете, брадата и лактите. Бидейки сравнително бързо средство за предвижване в градска среда, когато се тика, колелото е изкючително тромав и неудобен уред. А още повече когато държиш и сладолед в едната си ръка.

Колкото и да му напомням, че ще изпуснем ключаря, основната му мисъл е как по-целесъобразно и пълноценно да оближе разкапващият се от топлото сладолед.

Пристигаме криво-ляво. Майсторът, слава богу, е на работното си място. Докато подавам ключовете, хвърлям бегъл поглед върху ценоразписа, окачен на витрината. Леле, преди доста време ще да съм вадила последно ключове! След като прочитам задължителната за места от този сорт табела „не обиждайте майстора като се пазарите с него!“ дори не смея да попитам колко ще ми струва услугата. След има-няма десетина минути всичките дубликати са готови. Получаваме и бонус халкичка, на която, с риск да жертвам нокът, нанизвам новите ключове. Плащам двайсетачка и си тръгваме.

Наско е видимо доволен и изглежда малко по-голям. Залепя се до мен и бебешката количка. Отново тика колелото, но този път ръцете му са заети от връзката лъскави ключове. Малко свраче, което се любува на блестящата си находка.

-Като крем карамел с топка сладолед-хвърлям му ръкавицата и се хиля. А той, разбира се, само това и чака.

Мина почти година откакто не ходя на работа. Не броя, разбира се, изготвянето на отчета два пъти в месеца за по два часа и ходенето до здравна каса и банката. Човек като се мобилизира, може да свърши повече работа за по-малко време. Особено, ако вкъщи го чака едно малко сладко мишле и един леко попораснал мишок.

Дали заради по-зрялата ми възраст или защото много неща се промениха (включително и аз), сега не се чувствам изолирана и безполезна като първия път.  Докато почти всички около мен учеха или градяха кариера, пътуваха, забавляваха се или просто не правеха нищо, аз дундурках бебе и си мислех как най-хубавите години от живота ми минават в смяната на памперси и бъркането на каши. Чудех се дали ще има край всичко това. Ех, младост…задъхана и припряна, нетърпелива да покорява света.

Всичко е различно сега. Този път приемам майчинството като един изключително хубав и безметежен момент от живота ми. Не че не ми е трудно и на моменти не избеснявам. Глупости, няма такъв филм. Имам си кофтито дни, когато пуфтя и мрънкам, и ме боли глава от недоспиване, и се къпя по нощите, защото само тогава имам време…

Вече знам колко бързо порастват децата. Шеметно и безвъзвратно. Вече знам колко бързо ще свърши това прекрасно време, когато малкото човече, сгушено в ръцете ми, вижда слънцето през моите очи. И как презареждам батериите само от една усмивка.

Защото, в страха си да не пропуснем живота, забравяме да  пием от самия извор на живот.

Заминавам за седмица, този път на планина. Взимам лаптопа, но не знам дали ще е наличен интернет. Напълно вероятно е дори и да има, да ме мързи да блогвам. Или пък да нямам време да блогвам или пък, да си го кажа направо, да не искам да блогвам. Някои моменти са ми свидни. Който блогва, ще ме разбере.

Това са графити. По стените на блоковете в квартала и гаражите е пълно с тях. Както предполагам и във вашия квартал. Никой не си прави труда да ги чисти. А и не вярвам на някой да му вадят кой знае колко очите. Аз лично съм ОК с тях. Даже си имам любими.

Преди известно време, обаче, в кварталната градинка, из под недоумяващите ни погледи,  изникна това „гениално“ съоръжение, връх в хай-май технологиите. Въпросната шукария представлява 4-ри метрова бетонна стена, закопана между дърветата и имаща за цел да събере графитите на Кършияка, Гагарин, че и на Смирненски, ако се наложи.

Ето на това му се вика изобретение. Как не се сетих първа?!

А иначе комарите ще ни изядат-няма ден-няма нощ. Нямало пари за пръскане.

Детските площадки са се превърнали в котешки тоалетни. Нямало пари за подновяването им.

Години наред гърбът на плажа на хотел Санкт Петербург е задръстен с отпадъци и никой не прави нищо. И защо ли да прави, нали човекът си плаща на правилните хора?!

Но пък графитите им пречат. На крива ракета космоса и пречи.

Добавено: За да не оставя грешно впечатление, искам да допълня, че НЕ харесвам вандалските изцепки и драсканици без смисъл по стените. Харесвам графити изкуството, когато е на правилното място и е направено с вкус и майсторство. Има разлика. Страшно се възхитих на един графит на стената на езиковата гимназия в Пловдив и съжалявам, че нямам снимка. Беше уникален и дори поздравих момчетата, които го правеха, явно с разрешението на училищното ръководство.