Приказка за гарджето, нов вариант

Тази сряда бях на родителска среща в училището на сина ми. Първата истинска, след почти цяла учебна година съвместен интелектуален труд на деца и учители. Госпожата на Наско е интересен човек. Когато миналата година се налагаше да изберем класен ръководител, нямах никакви впечатления от учителките. Бях чула много суперлативи по адрес на една от тях, но нарочно реших да не се спра на нея. Не обичам прехвалени работи. А и точно за нея имаше такъв голям наплив, че тя автоматично придоби ореола на гуру сред родителските тела и стана почти недостижима в очите на всички. Казвам почти, защото аз всъщност имах възможност да “уредя” детето си да учи при нея, но не го направих. Вместо това избрах най-младата учителка, която докато говореше с нас, се усмихваше лъчезарно, отговаряше точно и ясно на пороя от родителски въпроси, а на два-три пъти дори се изчерви. Трябва да пиша някой път по темата за изчервяването, но тук само ще вметна, че харесвам хора, които са запазили способността да го правят.

И така, след почти година от този мой избор, госпожата ни събира на родителска среща. Имам смелостта да кажа, че познавам възможностите на детето си, следя нивото му в училище, радвам се на успехите му и страдам заедно с него на провалите му. Аз съм една средностатистическа майка, за която нейното гардже  е най-умното и най-красивото. Въпреки това съм наясно с възможностите на Наско. Знам, че по математика е силен, а по четене, за съжаление, слаб. Старае се детето, чете книга на глас всеки ден, но четивната му техника е доста недоразвита все още. Работим заедно по въпроса, като усилията и от моя страна са немалки. Дете е, не винаги има желание да замени игрите с четене и писане допълнително извън задачите за домашна работа. Моята роля е да го мотивирам да го направи. Не всеки път този процес е гладък и безболезнен. Естествено има мрънкане, цупене, категоричен отказ дори, но винаги има начин.

На родителската среща ме учуди фактът, че повече от половината родители изразиха възмущение от учебната програма. Тежък бил материалът, учебниците били написани на “висок” стил, на децата било много трудно, даже невъзможно да се справят с доста от нещата. Чак изпитах неудобство, че Наско се справя без проблем с уроците. При опитът на учителката да каже, че програмата се спуска отгоре и има задължителен минимум за първи клас, най-активната в недоволстването майка компетентно заяви, че учителите били тези, които трябвало да държат обратна връзка с по-горните звена и да информират за проблеми в учебния процес. Стана ми мъчно за симпатичната учителка, която отново се изчерви, сякаш тя имаше някаква вина за несъвършенствата на образователната ни система. Прииска ми се да стана и да кажа “пък моят няма проблеми с материала”, но някак си не вървеше на фона на цялото мрънкане да се изтъпаня с такава позиция и си премълчах.

В паметта ми на секундата изплува една случка. Взимах Наско от училище и както всеки път госпожата ми нахвърляше надве-натри как е минал денят и какви домашни имат за вкъщи. Въпросната протестираща майка също взимаше детето си, русоляво ухилено хлапе. Тя не изчака учителката да довърши напътствията си и грубо я прекъсна с думите “вкъщи няма да учи допълнително, достатъчно е, че тук ги натоварвате толкова много!” И точно тази майка тръгнала да ми протестира?!

Хората сме различни, децата ни са различно интелигентни, независимо че ни се иска всичко да им се удава с минимални усилия. По-важно е да се радваме на постиженията им, колкото и посредствени да са те. А когато имаме някакви претенции към учителите на нашите деца, хубаво е те да бъдат основателни. И да не забравяме, че все пак децата са си наши.

 

Вчера

Не, не е нито филмът, с който израснахме всички, тихомълком влюбени в Христо Шопов и небрежарското му излъчване. Нито пък е парчето, което неграмотно подрънквахме на китара в час на класния. Това е моето Вчера. Това е нашето шеметно, бунтарско, готино вчера, когато отивахме на училище, за да избутаме часовете и после дълго да се шляем по Главната или да клечим с часове на Античния в заспалите следобеди.

Нашето вчера когато в междучасията притичвахме до най-близкото кафене за по цигара-наливни ММ- леко поизмачкани от безрадостното криене в нечий тъмен джоб. Сутрините, когато имахме свободен час, бяха най-блажените моменти за нас в ученическото ни битие. Бързи кафета, подправени с малко интимни клюки, повече загатнати, отколкото казани в прав текст, но толкова сладки… Тук-там някоя солена шега по адрес на смахнат даскал и смях през сълзи…

Никога няма да забравя как на едно откриване на учебната година се изтъпанихме пред цялото училище и пяхме авторско кънтри за “крави и кобили”. После, дали заради това изпълнение или поради друга причина, не знам, нашата класна-нафукана снобка, която вечно парадираше с аристократичния си произход, реши да ни изостави. Вече не помня името и дори…При нас дойде госпожа Тенева, прекрасен преподавател и качествен човек, чиято усмивка си спомням досега.

Имаше и напрегнати дни в гимназията. Една съученичка се омъжи още в девети клас, друга-имаше психически проблеми и колкото и да се опитвахме да я разберем и да и помогнем, не се получи нищо. Момичето се разболя и напусна училище. Това остави отпечатък във всеки един от нас.

Въпреки това училищният живот беше спокоен, нямаше побоища, нямаше тормоз над учители. Нямаше мобилни телефони и режисирано насилие, Интернетът го нямаше даже… 

Не твърдя, че моето Вчера е правилното, нито пък, че ние сме били най-примерните ученици. Но определено онова Вчера ми харесва много повече от днешното.

 

и все пак ги боядисах!

Минавам в петък да си пазаря от кварталния супермаркет и се присещам, че в неделя е католишкият Великден, а аз не съм боядисала яйца, нямам яйца, а за боя да не говорим. Обикалям чинно магазина и внимателно оглеждам всеки рафт, където може да се подмята пакетче боя за яйца. Накрая, след щателно търсене, отивам при една от продавачките и директно питам за това, което търся. Тя ме поглежда с недоумение примесено с доза любопитство. “Нямаме боя, съжалявам.” Личи си, че изобщо не съжалява, ами направо и е последна грижа моя малък проблем.

После обикалям гаражните бакалии в махалата с надеждата да открия заветното пакетче боя за яйца, но навсякъде повдигат учудено рамене и ме гледат като полезно изкопаемо, сбъркало часа и мястото да се появи на бял свят. Поредният път когато усещането за различност не ме радва, а по-скоро ме кара да се чувствам неудобно.

И все пак ги боядисах! Христос возкресе!

 

Бтв ме изпревариха

Днес докато шофирах на път за работа, си мислех да направя подкаст за състоянието на пътя от Пловдив до с. Скутаре. И не щеш ли, точно до Екарисажа където са най-дълбоките ями, ме спира полиция и екип на бтв. Състоя се бърз, но съдържателен разговор, който ще се опитам да пресъздам тук:

репортерката: -Какво мислите за състоянието на пътя и за тези дупки?
аз: -Крайно време беше някой да обърне внимание на този проблем. Минавам по два пъти на ден оттук и ми се налага да ги заобикалям, като излизам от пътното платно или да намаля рязко, с риск някой да ме удари отзад. Опасно е, ако не намалиш, може да спукаш гума или нещо друго по колата да се повреди…(тук исках да кажа нещо за амортисьорите, но реших да не се правя излишно на много компетентна )
р.: -Плащате ли си редовно данъците?
аз: -Естествено че си плащам всички данъци, имам винетка и т.н.
р.: -Кой трябва да обърне внимание в случая?
аз: -Общината! Община “Марица”!

След това ме накараха да се представя, благодариха и ми пожелаха безаварийно каране.
Вероятно ще го излъчат по новините или днес или в близките дни. Но мисълта ми е друга. Ясно е, че след намесата на телевизията, дупките ще се запълнят скорострелно. Може дори и цялата настилка да се подмени, няма да се учудя. Чудно ми е обаче друго. Защо никой в тая държава не си върши работата навреме, а трябва телевизята като един Deux et Machina да се намесва за разрешаването на елементарни инфраструктурни проблеми?!

 

PR ли е трейлърът на “Баклава”

В Интернет гръмна нов скандал. Този път в окото на бурята е новият български филм “Баклава” с режисьор Алексо Петров.

Уф, мразя да започвам като новините по бтв-то, но всичко, като се започне от трейлъра на филма и се стигне до отвореното писмо на въпросния режисьор, толкова ми прилича на чист PR, че просто не намерих смисъл да започна по друг начин. Подозирам също така, че трейлъра няма никаква връзка с филма, а е някаква гадна мешавица от брутални кадри на насилие и секс между малолетни, с цел привличане на разпространители и зрителски интерес. В противен случай не мога да си обясня как Комисията за закрила правата на детето, психолозите от Дома за сираци в Бургас и не-нам-си-още-кой, присъствали ежедневно на снимките са допуснали да се снимат подобни сцени. Когато  филмът излезе на екран, ще разберем. Някой ако го е гледал, може да сподели впечатления.

Към момента мен този филм не ме впечатлява и не мисля, че цитирам автора “но и най-малкото показва какво наистина се случва в момента в България”. Твърдо не. Първо не мисля, че не знам за проституцията на малолетни, наркотиците и насилието които се случват тук, както се опитва да ми вмени режисьорът. Знам и то прекалено добре. Не знаех за тях по времето на социализма, но сега слава богу, знам. В това отношение-нищо ново под Слънцето. Второ не съм сигурна, че точно това е начинът да бъде изобразена действителността. Винаги трябва да има баланс в изкуството, иначе нещата придбиват формата и изказа на порнография. Трето: какъв изход от ситуацията предлагат създателите на филма? Лесно е да извадиш кирливите ризи на родината си на показ пред света и после да си заминеш за уредена Канада. Сякаш в България не се случва нищо хубаво. Обидно ми е така, да му се не видяло!

 

хората в гетото

Дълги години съм живяла в непосредствена близост до циганската махала. Не един и два пъти съм срещала съчувствените погледи на приятели и познати при споменаването на квартала от който съм.  Почти до навършване на пълнолетие имах вечерен час и знаех, че ако не го спазя, родителите ми сериозно ще се притеснят.

Въпреки това като деца често ходехме в махалата да си купуваме слънчоглед. Дебелата циганка вадеше тавата от фурната и ни го сипваше с чашка направо по джобовете, топъл и едър-най-вкусният слънчоглед, който някога съм опитвала. И в училище имах съученичка от ромски произход. Казваше се Наталия. Помня, че пееше хубаво, научи ни на няколко цигански песни, но така и не завърши осми клас, омъжи се. Жива и здрава да е, сигурно вече има и внуци.  

Отдавна не живея в този квартал. Не ме будят в неделя сутрин писъците на зурните от тридневните цигански сватби. Не ми представлява проблем и късното прибиране след някое събиране с приятелки навън. Родителите ми, обаче, все още живеят там, а аз като една примерна дъщеря, често им ходя на гости.

По думите им нещата там са се променили, но не към добро. 

И когато вчера те отидоха да пуснат своя глас за кандидата на Герб, не го направиха от любов към БатеБойковата партия, а чисто и просто заявиха своя отрицателен вот на кандидата за кмет от ДПС в Изгрев.

Правата и свободите са наистина хубаво нещо, но редом с тях вървят и една върволица задължения и отговорности, независимо от това към кой етнос принадлежиш или каква религия изповядваш. Плащането на сметките за ток и вода са последното нещо в списъка. Най-важна е отговорността пред собствените ни деца.  Негативният вот срещу ДПС е не срещу самата партия, а срещу тази безотговорна част от нейния електорат, която счита, че с биологичното създаване на детето се изчерпват и задълженията към него. Може ли човек, който е безотговорен към собствените си деца да бъде политически адекватен и да определя бъдещето на нашите деца?! Може, но дали е редно.

Сега хлапетата също ходят в махалата , но за съжаление, вече не за слънчоглед.

 

безсънна нощ

Поредната безсънна майчинска нощ. Детето ми не е добре. Материализираният кошмар на всяка майка. Как да го утеша, като самата аз съм неутешима. От усещането за безсилие ми се вие свят. Гледам да не прочете в очите ми колко ме е страх. Милвам горещото му челце и му говоря, а той се унася в трескав сън. Бълнува несвързано.
Като сянка пълзя до тоалетната и обратно. Дано не се събуди в тези няколко минути когато не съм до него. 
А как ми се спи. Искам само да легна и да спя непробудно, докато тъпата болка в слепоочието изчезне напълно.
Разсъмва се…

 

искам

Дълго се чудех дали да пиша пост за кметските избори в Пловдив. Като пловдивчанка, родена и живяла в този град цял живот, искам нещата тук да вървят. Искам младите и кадърни хора да останат тук, а не да мигрират към столицата. Искам да мога да запиша детето си в детска градина не още преди да се е родило, а когато му дойде времето. Искам като изляза на разходка по Главната, кошчетата да не преливат от боклук, “защото е неделя”. Искам като шофирам да си гледам пътя, а не да мисля как да заобиколя поредната дупка с размерите на кратер в асфалта, без да предизвикам ПТП. Ако може и като ходя в данъчното, там да работят всичките пет гишета, за да не чакам сума време за един подпис и печат, всичко щеше да е просто перфектно.  Ей на, такива нормални неща искам. Затова за мен е важно кой ще управлява града следващите няколко години и ще се опита да изпълни тези мои простички желания.

Ето ги и тримата основни кандидати за кмет на Пловдив според статистическите проучвания: Николай Караиванов, Славчо Атанасов и Захари Георгиев.

Николай Караиванов е представител на Десния Алианс в Пловдив. В момента е общински съветник от СДС в Пловдивската община. Гледах го в няколко дебата с основните му конкуренти и въпреки сериозното му излъчване, той спечели симпатиите ми. Противостоеше с хладна сдържаност и железни аргументи на прекалено емоционалното поведение на Славчо Атанасов.

За Славчо Атанасов мога да кажа, че е настоящ кмет на район Тракия и на тези избори го подкрепят ВМРО и Герб. Само да спомена, че Славчо беше избран на миналите избори като кандидат от листата на СДС. За мен лично той е политически помияр. Много ми се иска да използвам и по-силна дума, но ще се въздържа от уважение към хората, които четат блога ми. Освен всичко останало този човек, който дори не е родом от Пловдив, през целия си мандат е практикувал адвокатската си професия, което се води нарушение и със сигурност е било в ущърб на жителите на Район Тракия.

Захари Георгиев е вечният кандидат-кмет на Пловдив. Предизвиква усмивка с външната прилика с мистър Бийн, но дотам. Като представител на БСП и левите убеждения, директно отпада от личната ми класация за бъдещ градоначалник.

Много ми се иска битката за Пловдив да спечели достоен човек, който милее за града и хората в него. Искам като го срещна на Главната, да ми се прииска да му стисна ръката или поне да му се усмихна широко. Искам.

Искам, искам и все така заспивам. 

 

Докога

Тази работа с учителите започна вече да дотяга. Цялата врътня с тези мъгляви искания и уточняването им в движение, според това “накъде духа вятъра”, започна да прилича чисто и просто на изнудване. Досега колчем се чуех с класната на Наси, всеки път и пожелавах успех и действително го мислех. Вчера като научих новината за постигнатото споразумение, искрено се зарадвах, сякаш са увеличили моята заплата. Какво беше учудването ми, когато разбрах, че стачката продължава и че всъщност “станало объркване”, 650 лева месечно възнаграждение не било достатъчно, а едни 789 лева звучат някак по-добре.

Учители, докога?
Не генерирайте зорлем негативните настроения на хората, които и без друго витаят във въздуха. Интелигентни сте, би трябвало да знаете, че нещата не стават само с извиване на ръце и нереалистични претенции.
Запазете авторитета си и се върнете в класните стаи, за да си вършите работата.
Децата ви чакат!

 

Blog Action Day

През лятото понякога ходим на излет край Храбринската река. Това е на има-няма двайсетина километра от Пловдив.  Барбекюто, едно одеяло и малко провизии са идеалните предпоставки за няколко часа приятно изкарване на чист въздух, далеч от градската суета. Едно малко бягство от задъханото ни ежедневие, с което да заредим батериите за новата работна седмица. Хората знаят тези места и ходят там-по двойки, на групи, с деца и без деца. Лежат под дебелите сенки, ядат, пият, газят в реката и после си тръгват. А след тях остава миризмата на овъглено месо и камарите боклук. Много боклук навсякъде. Контейнери за отпадъци насред гората няма, затова  струпват боклуците на една купчина и  ги оставят там да гният и вятърът да ги разпилява измежду дърветата. 

За какво пиша всичко това? Днес, 15 октомври е Blog Action Day и блогери от цял свят се обединяват около един важен за съвременното общество проблем-околната среда и нейното опазване. Затова реших да опиша какво правя аз и моето семейство на дело в тази посока. Защото не думите са важни, а делата, както се казва в дебелите книги.

Когато ние ходим на излет в гората, на тръгване винаги си взимаме боклуците с нас. Като ни видят колко сме старателни в действията си, нашите приятели правят същото. Предполагам, че следващия път приятелите на нашите приятели също ще изберат да си върнат обратно отпадъците, вместо да ги зарежат насред гората. Не палим огън, а си носим барбекю с чувалче дървени въглища. Паленето на огън в гората и чупенето на клони или кора от дърветата ми изглежда равносилно на престъпление. Не желая да ставам престъпник спрямо гората, която е толкова гостоприемна към нас, въпреки безцеремонното ни нашествие.

Интуитивно всички усещаме кой е правилният начин, но по една или друга причина сме го забравили. Трябва просто някой да ни го припомни и всичко ще си дойде на мястото.