седем минути преди мръкване

Седем минути преди мръкване

на голото легло ще легна

ще затворя очи мълчаливо

и ще поема най-сладката глътка забвение

А когато ти се върнеш

и полузаспала ме намериш

не дърпай скришом тежките завеси

а се сгуши при мен и покани луната да ни гледа.

 

Качулка

Спирам пред училището в 5 без малко. Вали и отпред няма родители както обикновено. Навсякъде е подгизнало и мокро. Захлупвам качулката на главата и  с един голям разкрач се озовавам на тротоара.

Мразя чадъри. Когато вали никога нямам чадър подръка.  И дори нямам романтична история, свързана с чадър. Най-ненужната вещ. Ако прикапва леко, няма защо да се крия, не съм от захар. Ако ме настигне порой, ще се сгуша под козирката на някой вход и тихо ще съзерцавам танца на умиращите капки в локвите вода. Лебедовата им песен. Ако ми се върви под дъжда, ще си сложа качулка.

Купих си това палто точно заради качулката. Голяма ескимоска качулка, поръбена с пухкави косми, които гъделичкат носа ми. Големите качулки са ми слабост още от времето когато даваха “Тримата мускетари”. Придворните дами носеха разкошни наметала с огромни качулки. После в техникума си купих черно вълнено палто тип пелерина точно с такава качулка. Струваше ми няколко стипендии.

Интересно е  да си с качулка на главата, различно. Има някаква мистичност, която перфектно си импонира с дъждовното време. Стеснява хоризонта, като  лишава от периферно зрение, но отваря друга врата с чудовищни размери. Рисувам дървета, измислям къщи, творя хора без усилия,  само с едно намигане. Струва ми се, че е истинско,  усещам как пулсира и диша. 

Най-обикновено замайване, което ще изчезне веднага, щом спре да вали. Тогава ще отметна назад моята качулка и ще отворя широко очи за добрия стар свят.

 

Тя

Боях се от нея.
Държах я под ключ.
Давах и огризките от трапезата ми и я наказвах с мълчание.
Но Тя пак остана силна.
Когато я пускам навън за глътка свеж въздух, тя се превръща в смъртоносен тайфун, сякаш владее силата на всички стихии. Тя самата е стихия.
С хедонистична страст завихря водовъртежи, които помитат по пътя си естакади и бентове от смирение, градени с години. Разлиства дърветата само с поглед, без да мисли, че е есен и съвсем не е време за цъфтеж.
Мислех, че с годините ще се усмири. Мислех, че ще порасне, ще разбере.
Принудителната изолация изостри сетивата й и Тя стана по-изобретателна, по-хитра.
Използва случайно изтървани въздишки, за да обсеби сънищата ми.
Или пък дебне небрежното отмятане на някой непокорен кичур, за да се прокрадне в походката ми.
Тя иска всичко.
Тя е.

 

първият учебен ден

В двора на училището е чудо невиждано-майки, бащи, баби, лели до девето коляно.
За едно дете има по пет-шест души, които вдигат такава врява, че заглушават без проблем гръмките децибели на стереоуредбата. Плаващи балони с хелий се поклащат закачливо в небето. Децата, хванати за ръце се притискат едно в друго, накацали като врабчета около издокараните учителки. 
Учениците от по-горните класове поздравяват първокласниците с песни и стихчета за добре дошли. Мъниците бурно аплодират всяко изпълнение и току поглеждат влюбено към младата си учителка. Прелест!
Морето от цветя и усмивки се люшва развълнувано, когато първолаците тръгват с несигурна крачка към класните стаи. Толкова са горди с големите си раници на гръб, че съвсем не забелязват припкащите покрай тях мами и баби, които дават последни инструкции. След малко глъчката затихва, защото всички ученици вече са по класните си стаи. Днес е първият учебен ден.

А ние си имаме първолак!

 

Приятели

Приятели,
неопитни и зрели.
тъжни и смеещи се.
търсещи и щедри.
Приятели,
които все по детски ме гледате,
влюбени и сърдити.
любознателни и невежи.
Приятели с розови очила и черногледите.
старите, днешните.
росата, която събирахме в бутилки на зазоряване
дали не се е изпарила?
Приятели,
мен ми стига само да знам, че ви има.

 

пловдивска есен

Тръгваме от ресторанта, но не ни се прибира.  
Решаваме да проверим дали работят пеещите фонтани.

Почти полунощ е. Градската градина пустее.
Няколко двойки влюбени използват услужливото прикритие на нощта за изследователски цели.
Групичка табладжии, скупчени около улична лампа, лекуват старческото си безсъние.
Дърветата съпричастно ги наблюдават и си шушукат нещо, развълнувани от хладния полъх на вятъра.
От колко време не сме вървели така?
Сънени, цветята ни се усмихват и пак се сгушват едно в друго.
Отнякъде се чува флейта. Мелодията е лека, приказна.
Плавно смекчава очертанията на самотните пейки.
За къде бяхме тръгнали?

 

малката ваза

На дъбовата маса
до прозореца
стърчеше малка ваза
с причудлива форма
не беше от кристал
и с грубостта си
режеше като с бръснач
кадифеното синьо на полуздрача
Присъствието и вероятно
не бе съвсем уместно
но всеки влязъл в стаята
притваряше очи унесен
в омаята на дъхавия аромат
на сънената роза в нея.

 

Градините на Ева

Сега, повече от всичко друго на света, искам да завали.

И да вали цяла нощ, монотонно и равноделно.

И миризмата на дъжд и рохка земя да нахлува на глътки през прозореца.

Да ме облива на струи прохладния аромат на този толкова дълго чакан дъжд.

Като милувка от суров любим. Като шепот от далечна пролетност.

Като маяк във тъмна бездна есенна. 

Ще съм заспала може би, но в съня си ще вдъхвам неповторимата свежест на всяка капка.

Всяка капка ще измива зачатъците на тленност и ще ми носи безсмъртие.  

Аз ще съм в капката, която се стича по стъблото и попива дълбоко в земята.

Дълбоко, много дълбоко.

“I feel something falling from the sky
I’m so sad I made the angels cry.”

 

Има дни…

В дни като този е най-добре да си слушам любимата музика 
и да си правя планове за уикенда.

Дори да не  изгрее дъга след дъжда, небето-този вечен нарцис-ще се огледа в локвите от самосъжаление, ще помъдрува малко за това колко е недооценено, пък после ще се ухили самодоволно като влюбена девица. 
И ще му простим на мига за всички грешки.

Jukebox: Deep Dish

 

откритие

Точно когато решиш че си ме намерил завинаги

-раздиплил старателно всички гънки в душата ми -

ще разбереш колко време си изгубил напразно

в опити да откриеш очевидното.