Свърших с писането, след неколкократно прекъсване. По-нататък ще ги съединя, защото това е един разказ и трябва да съществува в своята единна цялост, а не раздробен на парчета. Беше тъпо от моя страна да публикувам първата част, преди да съм завършила целия разказ, но ако не го бях направила, може би той изобщо нямаше да види бял свят.
След като съединих частите, се получи това:
Разказите на надгробните камъни
Мъжът с къдравата коса спря колата пред гробището и слезе уморено от нея. То се намираше накрай селото и в този късен следобед вече пустееше, огласяно единствено от пръхтенето на двата впрегатни коня, оставени безстопанствено да пасат бурените покрай пътя.
Закъснелият посетител бутна вратата на гробището и тя тихо изхриптя. Беше на христова възраст, с изпечено лице и тридневна брада, а отпред на бретона му сребрееше отдалеч един бял кичур коса. Вертикалната бръчка по средата на челото , изостряше излъчването му, но и му придаваше някакъв суров чар на човек, който знае какво иска от живота.
Тясната пътечка, покрита с окапали листа, минаваше през няколко изоставени, много стари гробове. Той се стараеше, доколкото му беше възможно, да ги заобикаля, защото знаеше, че не бива да прекрачва върху тях, само че не си спомняше защо. Погледът му беше привлечен от черна сянка, която ту се показваше, ту се скриваше измежду надгробните камъни в края на гробището. Жалейка, помисли си с тъга и се сети за майка си. Само за няколко години тя беше изгубила син, свекър и съпруг, но се държеше, имаше още живец в нея. Той беше единствената и утеха и макар, че ясно осъзнаваше това, не можеше да бъде постоянно край нея. Имаше си своя живот, а селото, с целия си псевдоморал и закостенели порядки, отдавна му беше отесняло. Не харесваше съселяните си, а и те, в по-голямата си част, не го възприемаха. Израснал в големия град, той им беше чужд, различен от тях, следователно недобър. Дори и ранната смърт на брат му, не промени съществено статуквото му в това село. Тази мисъл, обаче, не го разстройваше, а даже напротив, развеселяваше го. Той така или иначе толкова рядко се появяваше тук, че му беше крайно безразлично какво се говори за него. Игнорираше ги, не им обръщаше внимание, но му беше мъчно за майка му, която трябваше да понася това.
А гробът, както винаги, беше чист и спретнат, със свежи цветя, невенчета и латинки, грижливо наредени в импровизирана ваза-буркан. Мъжът запали тънка свещ и я забоде в пръстта, където имаше рохкава ивица. Тя се пресичаше с друга вертикална мокра линия и така двете образуваха фигура с формата на кръст. Той се прекръсти три пъти и замислено се вгледа в снимката върху надгробния камък.
От черно-бялата снимка, изкопирана направо върху мраморната плоча, го гледаше добродушното лице на брат му. Безгрижната усмивка на останалия завинаги на 26 млад мъж, предизвикваше симпатия и желание да си го познавал приживе. Огнян избърса с длан изображението и задържа ръката си върху студената гладка повърхност. Притвори за миг натежалите си клепачи, а сянката му се изкриви неестествено. Не обичаше миналото, спомените бяха излишен каприз за него, но този път не можа да овладее мощния вихър от чувства, който го засмука в черната дупка на събитията от онзи злопаметен февруарски ден на 1996.
И макар че беше още началото на октомври, той усети ледена тръпка да преминава през разкопчаното му яке.
Слънцето се сгуши само в низината, като остави припламналите от страст облаци навъсено осиротели.
Родната къща на село беше тясна за три поколения мъже. Дядо му, основоположник на семейното огнище, сега беше подложен на системно унижение от страна на единствения си син, наследник на къщата. Огнян, по природа момче с кротък нрав , често не издържаше тиранията и се противопостяваше на баща си, доколкото му стигаха силите. Когато бяха малки, след един ужасен скандал и побой над майка им, се преместиха да живеят в къщата на баба му. Но положението им беше много тежко, а баща му не даваше пукнат лев за издръжката на двете момчета. Всичко изяждаше и изпиваше. После уж осъзна, че няма да е вечно млад и здрав и започна да ги прилъгва да се върнат обратно при него в къщата. Това продължи дълго, но накрая майка му реши, че те са вече големи и скоро ще започнат да се грижат сами за себе си. Помири се с мъжа си, като му прости всички грехове от миналото, къде от малодушие, къде заради панически страх от самота. В началото, докато той не пиеше, всичко вървеше добре, но духът от чашката го държеше здраво в лапите си и не след дълго разправиите започнаха отново. Тогава брат му, Явор, не издържа и реши да се махне не само от родното си село, но и от България. Поработи няколко години в чужбина и като се върна, със спестените пари от гурбета, си купи малко жилище в покрайнините на града.
Намериха си работа заедно с Огнян в една строителна фирма край Пловдив. Печелеше добри пари, но имаше и широки пръсти. Като всеки млад човек обичаше да се забавлява, ходеше по заведения и имаше много приятели. Рядко пиеше, като наблягаше повече на качеството на питиетата, отколкота на тяхното количество.
Излизаше с различни момичета, докато не се влюби в Галя, очарователна млада госпожица, която без да положи почти никакви усилия, успя да го превърне в зрял мъж. Още не живееха заедно, но тя често пренощуваше у тях.
В онази сутрин Явор се събуди ухилен от приятен гъдел. Усети меките устни на Галя върху рамото си и топъл копнеж се наля във вените му като младо вино. Мълчаливо правиха любов в полутъмната стая, а после изпиха набързо изстиналото кафе. Той вече беше закъснял за работа, затова даже не се обади на брат си, според уговорката им от предната вечер, а само запечата със светкавична целувка устните на Галя и излетя навън. Караше припряно, а на светофарите нервно натискаше педала, за да хване мигащото жълто. С отегчение пререди чакащите на прелеза пред фирмата коли и настъпи самоуверено газта. Не обичаше да закъснява за работа, но тази сутрин… Той се усмихна замечтано. Галя беше толкова нежна и крехка, че му се искаше постоянно да я носи на ръце, за да не и се случи нещо лошо. Харесваше му начина по който тя се движеше - имаше някаква меланхолична грациозност във всеки неин жест, във всяка извивка на тялото - и с това го плени още първия път, когато я видя.
В този момент в главата му нахлу оглушителен вой. Имаше време само да се обърне и инстинктивно да вдигне ръце пред себе си като да се предпази от атаката на нещо страшно и нечовешки хищно. Влакът се стовари с чудовищна мощ върху колата, сякаш искаше да я погълне. Вклини се в нея и засурка купчината ламарина по релсите с ликуващ стържещ писък, който сякаш ознаменуваше победата на неживата материя над живота. Всичко свърши само за един миг. От надвисналото голо небе заваля ситен сняг.
Огнян целуна за последно снимката върху надгробната плоча и изтръгна един прокарал бурен направо с коренищата. Закопча якето си и с тежки стъпки се затътри към колата. Пътьом се спря до един друг гроб, този на баща му. Запали последната останала свещ, която премигна несигурно в полумрака и изгасна.
Мъжът се прекръсти набързо и си тръгна. Вкъщи го чакаше синът му, малкият Явор.
