Богоявление

От днес пускам нова рубрика, озаглавена “през очите на Баба Калинка”. Ще попитате аджеба коя е Баба Калинка и с какво е заслужила да кръстя цяла рубрика на нейно име? Не, това не съм аз и нямам почти нищо общо с тази персона. Това е една доста мистериозна личност, която не обича да говори за себе си, но по някакви странни обстоятелства се е сдобила с фотоапарат и знае как да го използва. Неведнъж и два пъти я карах да си направи фотоблог, защото определено има какво да покаже. Тя пък пожела да публикува анонимно фото прозренията си при мен и аз с удоволствие се съгласих. Дето се вика “ядеш ли куме пекано прасе?”, не можах да откажа.

Снимката е правена в Калофер на Йордановден.

Правата са запазени.

 

със сърце и душа

Бистра от ”Движение на българските майки“  ни  разказа различни неща за хората, посетили благотворителния базар събота и неделя. В събота дошла една жена, попитала къде е кутията за дарения и пуснала вътре сто лева. Предложили да и напишат сертификат за дарение, но тя не пожелала и тихо си тръгнала.
Други пък минавали, спирали се, оглеждали сергията и вдигали рамене с думите “ами нищо не можем да си харесаме”. После продължавали по пътя си.
Трети просто искали да им развалят пари, за да се пробват на машината за вадене на плюшени играчки…

Момичетата зад сергията бяха вкочанясали от студ, но въпреки това посрещаха с усмивка всеки, който се спираше и проявяваше интерес към кампанията за набиране на средства. Голямо сърце се иска, за да се занимаваш с благотворителност. Голямо сърце и голяма душа. Тези момичета притежават и двете. Респект.

 

Дядо Коледа подрани

“Любовта ми към метафизичното и сюрреализма ме подсетиха, докато рисувам последната буква от кирилицата, да репликирам известната творба на Рене Магрит “L’usage de la parole” (1928-1929). В средата под голямата буква, на самия хоризонт е нейният средновековен прототип. А небето, рибите, облаците, безвремието могат да се видят и усетят в пловдивското лято”.

Димитър Келбечев е един от пловдивските художници, който участва в полиптиха “Кирилицата” като нарисува по неповторим начин своето виждане за буква “Я”.

Картината му “Малката русалка” виси на една от стените в хола и всеки път щом я погледна, в мен се завихря водовъртеж от емоции. Всеки път се загубвам в тази картина, търсейки скритото послание на автора. За Келбечев казват, че в черно-белите си графики вплита не истински случки, хора и и събития, а просто рисува сънищата си. Как се разплита нишката на един чужд сън? Та аз дори собствените си не проумявам…

И тази вечер, както си готвих пилешка супа с фиде, получих един доста подранил коледен подарък: нова картина на Келбечев, озаглавена “Щастието”.

Благодаря ти, Дядо Коледа!

 

Колко струва една циганка

Днес е Циганската Богородица, по-известна сред ромите като Богородица Бари.

На този ден циганите посещават някой манастир, посветен на света Богородица. Водят болните си деца и се молят за изцерението им.  Пеят и въртят кръшни танци. В чест на големия празник колят курбан за здраве-агне.

Присъстват цигани от всички краища на България, които идват с цялата си рода. Момичетата навършили 12 години се гласят като за сватба-тук може да открият бъдещия си жених.  Девойка от добро семейство се спазарява за около 15-20 000 лева, но ако е от богат и знатен род цената се вдига многократно, като най-важното условие е тя да бъде девствена.

 

Медалът винаги има две страни

Преди известно време се замислих върху един проблем. Ако, да речем, животът ми сервира “обратна разписка” (например: епикриза че ми остават не повече от 2-5 години), къде ще предпочета да изживея тези години? Дали ще предпочета да остана в чужбина?

Това е коментарът на Дончо, един българин, който живее в чужбина, предизвикан от скорошна статия на Йовко за фон, перспектива и разни други фотографско-житейски неща.

Материалът се казва “За бягството”, но мисля, че повече би му подхождало заглавието “За завръщането”.

Аз в чужбина не съм живяла и нямам нужната “база данни” за сравнение. Пред мен никога не е стояла дилемата “да замина или да остана” и затова ми е трудно да преценя кое от двете ще предпочета в подобна ситуация. Даже хипотетично.

Доколкото познавам себе си, не мисля, че ще мога да вирея някъде извън България, не знам. Вероятно ми липсва адаптивност, супер ценно качество за един емигрант, а може би просто изпитвам страх от неизвестното, въпреки авантюристичния ми дух.

А животът в странство си е сложно уравнение с множество неизвестни, чието решение е дълго, завъртяно и не винаги носи очакваното удовлетворение.

 

нас и тях

Ех, какво време се отвори днес - като по поръчка!
Птички чуруликат, насекоми жужат, слънчице се усмихва…Какво повече му трябва на човек?!

Снощи като се прибирахме от поредната тренировка с Мона, попаднахме в едно много приятно задръстване с коли на абитуриенти. Млади, превъзбудени и красиви, със своята хлапашка нахаканост и житейска необремененост.
С носталгично умиление си спомням за нашия бал преди има-няма 13 години! Как си лети времето направо не е истина!

Неминуемо е сравнението между Нас и Тях-абитуриентите от випуск ‘94 и тазгодишните зрелостници. Какви бяхме ние, какви са те? Толкова различни и същевременно еднакви. Ние, пионерчетата, които давахме рапорти като войници и ходехме на манифестации по задължение и Те-децата на промяната, които ходят на Зелено училище, вместо по трудови бригади. Това е първото поколение на новото време, недокоснато от политически идеологизъм и утопични обещания.
Те са първите, родени свободни и ми се иска да вярвам, че точно те са избраните, които с чистите си умове и ненаранена психика могат да променят нещата.
А ние? Ние сме тяхното днес.

Честит празник!

 

Събота късен следобед

Събота късен следобед.
Изобщо не вали, но пак е приятно.
Безименният клоун изнася своето представление гранде на централния площад.
Повечето хора са излезли да се поразходят
и с охота спират да се посмеят на номерата му.
Някои се кикотят до сълзи, други обират с престорена важност смеха си,
но всички се забавляват.
Има и такива, които бързат. Те пресичат импровизираната сцена
и веднага стават обект на палячовските закачки.
Тогава дружно биват наказвани с присмех от страна на публиката.
Всички се радват от сърце на клоунските номера тук, на площада на този град.
Представлението свършва с много аплодисменти и шумно одобрение.
И тогава шапката на палячото се озовава на земята, празна и подканяща.

 

Почина Кърт Вонегът

Отиде си един велик писател.

Мир на праха му!

* “Зрелост, това е способността да осъзнаваш предела на своите възможности.”
* “Ако един учен не може да обясни на 8-годишно дете с какво се занимава, той е шарлатанин.”
* “Научна фантастика - това са комикси без картинките.”
* “Не трябва непремено да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага.”
* “Не си губете времето в завист. Понякога ще бъдете в предна позиция, понякога ще изоставате. Надбягването е дълго и в крайна сметка е със самите вас.”
* “Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.”
* “Нищо интелигентно не може да се каже за едно клане.” (от “Кланица 5″)
* “Ние сме това, което претендираме, че сме, затова трябва да внимаваме какво претендираме, че сме.”
* “Вие естествено осъзнавате, че всичко което казвам са конски лайна.”
* “Джордж Буш е такъв тъпанар, че навярно си мисли, че Питър Пан е умивалник в публичен дом.”
* “Има много налудничави неща, които могат да се направят, но ние няма да ги направим и все пак е приятно да си ги мислим.”
* “И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно.” - от “Фарс или никога вече самота”

 

цигуларката и шахматистът

От днес пускам нова категория озаглавена “герои на нашето време”. Това ще е нещо като галерия от портрети на интересни хора, които по някакъв начин са успели да ме заинтригуват и да се запитам каква точно е тяхната история, защо са такива каквито са. Ето и първата история:

Беше 14 февруари. Хората прииждаха на талази, но тези двамата бяха различни. Забелязах ги още от вратата. Оглеждаха се за свободни места в заведението и като разбраха , че по всички маси надменно се мъдрят табелки “reserve”, се запътиха към нас като развяха подкупващи усмивки. Поканихме ги учтиво на двата свободни стола и продължихме разговора си.

Съблякоха палтата си, но тя остана със сивееща шапка, която напомняше на капела, а може някога наистина да е била капела. Поръчаха аперитив-жената голяма водка с кола и кисели краставички; мъжът-млечна салата с фанта и продължиха да разглеждат менюто, канеха се да вечерят. С отработен жест дамата запали цигара и ме погледна малко от високо с воднисто сините си очи. Беше около шейсет годишна, с чиста опъната кожа и излъчване на аристократ.

“Аз съм цигуларка в Пловдивската опера - започна тя с леко приповдигнат тон - мъжът ми е шахматист, печелил е много състезания. Мислехме да вечеряме навън, но нали е празник, няма никъде места!”-лека досада се усети в гласа и. Водката пристигна и като вдигна наздравица тя отпи доволно голяма глътка и се разбъбри весело.

Гросмайсторът само кимаше от време на време, без да я поглежда. Съсухрен, с окапали зъби и апатичен поглед, той спокойно ядеше салатата си, без изобщо да се включи в разговора. Сякаш разиграваше наум партия шах и обмисляше поредния си ход.

С всяка изпита глътка цигуларката ставаше все по-словоохотлива. Разказваше за турнетата из Европа, за колегите, с които обичали да си пийват по чашка-две след концерт за разпускане. След третата водка, спомена нещо и за сина си, но някак мимоходом, без типичния за майките ентусиазъм. Разбра се само, че е стар ерген, без доходи и постоянна работа.

Пушеше със същата страст, с която разказваше за живота си, а като всмукваше от цигарата, тънката очна линия на клепача и се извиваше  артистично във формата на полумесец. Поръча си поредната водка и шахматистът започна да я гледа леко укорително. След като се беше справил без усилия с вечерята си, той се прехвърли на порцията на партньорката си. После си поръча десерт и при вида на шоколадовия пудинг поръсен с орехови ядки, погледът му заискри така като че беше матирал противника си след дълга и тежка партия шах. Оживи се, почти се усмихна.

Точно в този момент разбрах нещо: тези двамата, въпреки различията по между им, живееха в някаква духовна симбиоза, която за страничен човек изглеждаше странна и абсурдна, но за тях си беше напълно нормална и търсена дори. Те бяха щастливи.