в болест и здраве

Преборих го този грип. Бавно и мъчително, но го преборих. Бях пак дете. Меката ръка на майка ми върху челото и стъклената хладина на термометъра под мишницата ме върнаха много назад във времето. Въпреки треската, въпреки непоносимото главоболие и бръснарските ножчета в гърлото, изпитах блажено спокойствие. Мама беше до мен през деня, а нощем любимият поемаше смяната. Завиваше ме с мокри кърпи и усърдно обтриваше тялото ми с оцет. А аз бях напрегната.  След толкова години прекарани заедно, не бях подготвена за това. При положение, че знаеше голотата ми наизуст, аз се чувствах неловко. Потърсих в очите му следа от подобно усещане, но не видях нищо друго, освен загриженост. ” В болест и здраве, а? “-пошегувах се отбранително. Той само леко се усмихна и без да каже нито дума, ме стисна силно в прегръдката си.
И не след дълго оздравях.

 

петминутка

Събота и неделя бях на принудителна интернет диета, което обяснява липсата на отговор на коментарите към последния пост. Не че имам какво толкова да коментирам, но все пак…не ми се ще да ме мислят за надута и самовлюбена егоцентричка. Казах си го. (Дончо, извинявай за многоточието в средата на изречението.) Така или иначе се радвам на всеки коментар и оценявам това, че за написването му са отделени време и мисъл. Чета задълбочено и отговарям, ако имам какво да кажа. Понякога имам какво да кажа, но предпочитам да замълча, за да не предизвикам словесни крамоли в блога. Повярвайте, не ми липсва талант за заформянето на скандали и ако реша да го използвам, ще стане страшно. Но това не е форум, а място където релаксирам, забавлявам се и споделям неща с хора, които търсят аналогични преживявания. Тук е моят виртуален спа-, или още както е модерно да се казва уелнес център. Моята петминутка. Затова тук ще е топло и уютно, ще ухае на мляко и ванилия и ще звучи приятна музика. За масажистите няма да споменавам нищо.

 

най-прекрасното

Стоя и слушам как зимата изтича през улуците на къщите. Ядовито скимти и гъргори в тръбите като хванат в капан хищник.  От снега са останали само малки безславни островчета, които, докоснати от слънцето, блестят като слюда. Безлюдно. Само цветните петролени петна върху мокрия асфалт напомнят за човешкото присъствие. 

Опитвам  да си представя какво е на Главната улица. Панаир. Усмихнатите млади хора тръгнали за никъде; отегчените от принудителното седене вкъщи майки с бебета; избягалите от контролното по химия тийнейджъри. Модните задимени кафенета, в които се споделят съкровени тайни. Влюбените улици със стотици целувани жени. Обърканите мъже, които разбират, че ще стават бащи и изглеждат глуповато, но по сладкия начин. Един шарен град, който с гръм и трясък излиза от зимната си деменция. Сякаш никога не е дишал и обичал и сега има да наваксва. Пулсът му бие със страшна сила. Точно както сърцето ми, когато мисля за новия живот вътре в мен.

 

делници, делници, понеделници…

Във водовъртежа от празници, все още не мога да усетя сивотата на ежедневието. Липсват ми нормалните делници с тяхната семплост и изчистени линии. Нуждая се от мълчание и време за авто дисекция. Отново не принадлежа на себе си. Намерих сила и изритах егоистката от мен. На тръгване тя ме погледна самодоволно с големите си гримирани очи и изсъска “пак ще се видим”. Може би. Може някой ден да си позволя лукса да я приема обратно, но не и сега. Сега няма място за нея. Сега съм си самодостатъчна.

 

Хроника на едно влюбване

На скъпата ми С.

Тази вечер тя е прекрасна.
Прищипала е небрежно част от косата си с невидима шнола, като нарочно е оставила няколко кичура  да обрамчат продълговатото и лице. Носи огромни обеци, които се залюшват всеки път щом плисне смеха си срещу мен.

Говори разпалено през цялото време. Спира само за да отпие от виното, а пръстите и елегантно преливат в прозирността на чашата.
Лакомо преглъщам хапките щастие и я гледам. В паузите си поемам дълбоко дъх като след гмуркане. Искам да и кажа “знам за какво говориш”, като в глупавата реклама на Колдрекс. Но си мълча и се намествам по-близо до нея.  
Вади мобилния от чантата си и ми показва снимка на чернокос симпатяга.
Хубав е. Христовата възраст му придава чар и някаква суровост.

Мъжете на тази възраст приличат на онези плетеници от думи, които не можеш да прочетеш по нормалния начин. Трябва да ги погледнеш под определен ъгъл и да присвиеш леко очи, за да разгадаеш закодираното послание. И пак няма гаранция, че ще успееш. Преминали са през мелницата на много любовни битки и са изградили защитен рефлекс за оцеляване.

Поръчваме още вино и продължаваме да бъбрим.
Разказва за плановете им за посрещане на Нова година навън, в шикозен хотел, подправени от пикантната мисъл за срещата с приятелите му на които трябва да направи добро впечатление. “Просто бъди естествена”-чувам се да казвам и веднага разбирам безсмислието на думите си.

Как да бъдеш себе си с толкова химия в кръвта? Коктейл от ендорфини, от който полудяваш, качва те в небесата и едновременно те кара да гориш като в седмия кръг на Ада. Можеш да бъдеш фаталната кучка, будуващата нощем неврастеничка, пияната след първата чаша глупачка, но не и рационално мислещо същество. Не и това. Няма нужда.

Защото началото винаги е дразнещо нетърпеливо като хлапе по Коледа, алчно като иманяр намерил съкровище. Началото се ръководи от инстинкти, диви и препускащи. Късчета натурално щастие, без правила и хирургична намеса.

Прибираме се. Замаяна съм и малко ми се спи, а тя продължава да разказва.
Лека нощ, прекрасна! Макар че, едва ли…

 

Качулка

Спирам пред училището в 5 без малко. Вали и отпред няма родители както обикновено. Навсякъде е подгизнало и мокро. Захлупвам качулката на главата и  с един голям разкрач се озовавам на тротоара.

Мразя чадъри. Когато вали никога нямам чадър подръка.  И дори нямам романтична история, свързана с чадър. Най-ненужната вещ. Ако прикапва леко, няма защо да се крия, не съм от захар. Ако ме настигне порой, ще се сгуша под козирката на някой вход и тихо ще съзерцавам танца на умиращите капки в локвите вода. Лебедовата им песен. Ако ми се върви под дъжда, ще си сложа качулка.

Купих си това палто точно заради качулката. Голяма ескимоска качулка, поръбена с пухкави косми, които гъделичкат носа ми. Големите качулки са ми слабост още от времето когато даваха “Тримата мускетари”. Придворните дами носеха разкошни наметала с огромни качулки. После в техникума си купих черно вълнено палто тип пелерина точно с такава качулка. Струваше ми няколко стипендии.

Интересно е  да си с качулка на главата, различно. Има някаква мистичност, която перфектно си импонира с дъждовното време. Стеснява хоризонта, като  лишава от периферно зрение, но отваря друга врата с чудовищни размери. Рисувам дървета, измислям къщи, творя хора без усилия,  само с едно намигане. Струва ми се, че е истинско,  усещам как пулсира и диша. 

Най-обикновено замайване, което ще изчезне веднага, щом спре да вали. Тогава ще отметна назад моята качулка и ще отворя широко очи за добрия стар свят.

 

любовни пожелания

Милата ми Съни ми е посветила стихче, извадено от торбата с късметите на Сачи. Него ще си го запазя в тайна, защото е написано лично за мен.

Ето го и моето поетично късметче, като искам да вметна,че потъмнените думички аз съм си ги измислила. Това е идеята на играта. Много е забавно и зарибително.

Мили мой,

Не прочете ли в сънищата си?
Там писмо ти оставих.Все ще те срещам на разсъмване, уж че случайно

Вечно скитащ се вятърът и той
шепне моите думи.

боса радост в очите ми,
тъй ми е писано, гоня следите ти.

Хехе, чак и смисъл има!

 

понеделник ли е?

Луд ден. Обичам такива ненормални дни, когато всичко тръгва с главата надолу и те повлича в някакъв безумен ритъм. Задачите те затрупват като първия софийски сняг, междувременно получаваш одобрение за още една работа.

Обаждат се, за да те поканят на рожден ден и крадеш от обедната си почивка, за да не пропуснеш тренировка. Заклещваш се между две коли и отстрани изглежда сякаш някой те е спуснал отгоре с кран.

Почти на косъм пукаш гумата, до болка опряна в бордюра. Разкарваш напразно любимия, който си зарязва работата и хуква като един  рицар в бляскави доспехи да те спасява, макар че не е имало нужда от подобна грижа.

После, въпреки идиотската ти постъпка, ти пожелава хубав ден и те изпраща с усмивка. А на теб ти идва да го задушиш от целувки още тук, на улицата.                    И го правиш.

След това по обратния път към службата няма задръстване и всички светофари светят зелено. И е топло, топло.

Понеделник ли казахте?

 

намачкани мисли

За днес си избрах тъмносив кариран панталон и лек бледолилав пуловер.
Гладя панталона, а пръстите ми галят плата в унесена нежност. Ютията се плъзга като разтопено масло по филия препечен хляб. Всяка гънка се обработва старателно до пълното и премахване. Някои са много упорити- пресирам ги с цялата тежест на тялото си, но те остават, дълбоко вкоренени в материята. Отказвам се. Махам с ръка и дърпам с рязък жест щепсела на ютията. Обличам още топлия панталон и той с утеха ме обгръща в меката си уютност.
Някои гънки просто остават. Колкото и да се опитваме да ги заличим. Вече съм голямо момиче и е крайно време да приема този факт и да пазя енергията си за постижими неща. Химерите са демоде.
Завъртам се пред огледалото и доволно се фръцвам. Панталонът ми стои страхотно.

 

Татуто на Веси: по-добре късно, отколкото никога

Fly, fly like a butterfly- ъпдейт в боди арт галерията или както се опасява една посетителка в блога  “тук надявам се не става дума за тату дето ти го правят с игли и ти е за цял живот?!” Съжалявам, скъпа, с риск да те разочаровам, точно за такова тату става дума.