Площад Венеция
Гладиаторите през Колизеума са винаги готови за снимка срещу 5 евро.
Панорама от хълма Капитолия, получи се интересно заради облаците и слънцето, което отказваше да се скрие.
Senatus Populusque Romanus-надпис, който може да се види навсякъде в Рим, дори и върху уличните шахти.
Балконите в Рим са много малки и почти винаги са покрити с цветя. Никъде не видях да се вее пране и климатици по фасадите на сградите.
И това е Рим. Църквата Санта Мария Маджоре. Циганката не даваше да я снимам, докато не пуснах монета в панерчето. После даде всичко от себе си.
Ето така се аранжира витрина. Чак да ти се припие следобеден чай.
Стълбите в Рим са трудни за качване, защото са направени не за хора, а за коне. Не е било допустимо един император или сенатор да ходи пеш, затова се е качвал с карета до вилата си.
Площад Испания. Испанските стълби. Любимата ми снимка.
Печени кестени по 2, 50 за 10 бр. Купихме си, разбира се, но ароматът им лъже-на вкус не са нищо особено.
Хубаво свиреше това циганче. Пуснахме му паричка, с надеждата, че тя ще си остане за него, а не за някой, който прибира парсата.
Красивите римлянки не са рядкост, противно на общоприетото схващане.
Хубава и спокойна неделя от мен. Използвайте откраднатия един час пълноценно и си починете добре.
Имах намерение да пиша подробно, ден по ден за Рим, защото наистина е трудно да се опише всичко, в рамките само на един пост. Обаче си нямам идея кога точно ще стане това, а и някак си не върви да не блогна никак след като вече съм се върнала, ето някои неща, които ще нахвърлям набързо.
Трудно е да се разкаже за Рим. Той трябва да се види, помирише, усети. Това е един космополитен град, с неповторима атмосфера и чар. Винаги ще помня аромата на печени кестени по улиците и алеите с вечнозелени пинии. Пиаца Навона, залята от светлина, шарена, многолюдна. Уличните музиканти и „живите статуи“, които седят неподвижно с часове. Всичко, всичко.
За пръв път разбрах, че Пинокио, който е един от символите на Рим, е направен от дървото пиния. Събрахме си ядки от пиния и си ги донесохме в България. Ядливи са и много вкусни. Един от италианските сладоледени специалитети е джелато дела пиния, който така и не опитахме. Надявам се другия път.
Направи ни впечатление непрекъснатият поток от хора, автомобили и мотоциклети. Виждаш азиатци, афро-американци и изобщо всякакви, взимаш ги за туристи, а в следващия момент когато ги чуеш да си говорят на италиански разбираш, че всъщност са местни, или имигранти, които са се установили там. Китайците са завзели цяла улица и въртят яко търговия. Има места, където може да се видят т.н. китайски дрехи на закачалка, които тук в България се продават на тройни и четворни цени.
Общо взето цените по магазините са аналогични на българските, само че в евро. Същото е и в заведенията. За една що-годе прилична вечеря трябва да отделиш минимум 40 евро и то в не особено скъп ресторант. Пицариите за бързо хапване са по-евтини, но пък и обстановката е малко като в столова и не предполага прекалено застояване вътре. За пример ще дам една пицария, в близост до фонтана ди Треви, където хапнахме парче пица с моцарела, чери домати и босилек и чаша наливна бира за 6 евро на човек. Някъде предлагат специална оферта за 6, 90 евро, като плюс изброените неща сервират и кафе.
Кафето е нещото на което не можеш да се наситиш в Италия. Късо, гъсто и ароматно, пие се на крак и удря в петите, както се шегувахме на закуска. Капучиното също е истинско, а пък в комбинация с кроасан, е просто идеалното кулинарно изкушение.
Кафенетата са изнесени на улицата и през деня са пълни, също като нашите. Често може да видиш млада, елегантно облечена италианка да пуши не само в кафенето, а и на улицата. Ужасно се радвам, че при нас това отдавна е демоде.
Нещо, което пък тук не може да се види често и лично у мен буди възхищение и тиха завист е как наконтени римлянки с високи токове и развени шалове шпорят през задръстванията с мотопеди и велосипеди. Няма я грандоманията „вижте ме колко ми е голяма-скъпа-лъскава колата“, навсякъде може да видиш смарт и фиат. И няма как иначе-задръстванията са ужасни. Затова и масово се използва метрото и градския транспорт.
Последния ден бяхме във Ватикана. Папата не видяхме, но пък разгледахме всички музеи и Сикстинската капела. Някъде снимахме, другаде се правихме, че снимаме, защото е забранено да се използва светкавица. Творбите на Микеланджело, обаче, не ни разрешиха да щракнем. „От уважение към следващите поколения“, както се изрази екскурзоводката ни. И беше права. Дано тези красоти се запазят и за нашите деца.
Тепърва ще качвам снимки и разбира се, ще пиша още. Следва продължение. 
„И никой не разбра
отива си лятото, идва есента…“
Наистина не разбрах кога се изниза това лято, но пък и есента нещо се ослушва наоколо. Днес, в двора на езиковата, за първи път ми замириса на есен. Сенките, дърветата, окапалите листа, припряните врабчета-всички знаеха, че тя е вече тук.
Само един храст така се беше накиприл в бяло, че отдалеч изглеждаше като обсипан с късчета искрящ захарен памук. Прелест, която не трябва да остане несподелена.
а тук Биби току-що се е събудила и тръгва на експедиция в училищния двор
А някои идват на училище и така
Наистина ми е трудно да се разделя с лятото, но поне имам утеха. Отивам на мечтаната екскурзия с любимия човек и ще се пръсна от вълнение, не е истина! Остават само три дни до момента когато ще кажа Ciao, Roma!
А дотогава-приготовления за пътуването, триста заръки „кой как кога и защо“ за децата, няколко безсънни нощи, прекарани в компанията на джобния пътеводител за Рим. Предвкусване за нови места, различни хора, красота и другост. До скоро, amici.
