Днес ме налегнаха мисли за детството ми. За празниците, които чаках да дойдат с нетърпение. За изненадите, които собственоръчно подготвях за семейството ми. За подаръците и шоколадовите яйца, които получавах. Колко невероятно сладки ми бяха бананите и с какво благоговение смучехме с брат ми триъгълните плочки тублерон.

Тогава нямаше изкуствени елхи или поне не знаехме, че има. Всяка година баща ми казваше, че сме големи за елха и точно когато съвсем не очаквахме, той донасяше свежо кичесто дръвче вкъщи. Винаги я слагахме на високо, на най-видното място. Украсяването беше, разбира се, моя привилегия.

Покатервах се на секцията и свалях от най-горния шкаф една стара, леко пооръфана кутия за обувки. После дълго съзерцавах крехките коледни играчки, разглеждах ги една по една. И досега са ми пред очите. Червени шишарки, зелени звънчета, сребърни топки, фигурки на джуджета, златна звездичка. По-представителните, а също така и по-здрави, нареждах отпред, останалите разпределях равномерно по клонките навсякъде. Увивах небрежно лъскавите гирлянди и поръсвах елхичката с накъсан памук. Най-отгоре слагах златната звездичка. Загасях лампата и се любувах на моята приказна елхичка и аромата на гора.

После пораснах, омъжих се и си купих изкуствена елха. Заради хилядите отсичани дръвчета всяка година. Заради игличките, които чистех от килима до Март. Заради удобството. И идваха Коледи и си отиваха. Отнета ми бе и привилегията да украсявам елхичката. Сега вече виждам блясъка от лъскавите играчки  в очите на сина ми, но едно нещо той никога не е усещал-аромата на гора вкъщи.

Тази година ще купя истинска елха, живо коледно дръвче в саксия. Ще му се радваме дълго време вкъщи, що го поливаме и пазим, а напролет може да го засадим някъде на хладно. И ще стискаме палци да оцелее.