Тази сряда бях на родителска среща в училището на сина ми. Първата истинска, след почти цяла учебна година съвместен интелектуален труд на деца и учители. Госпожата на Наско е интересен човек. Когато миналата година се налагаше да изберем класен ръководител, нямах никакви впечатления от учителките. Бях чула много суперлативи по адрес на една от тях, но нарочно реших да не се спра на нея. Не обичам прехвалени работи. А и точно за нея имаше такъв голям наплив, че тя автоматично придоби ореола на гуру сред родителските тела и стана почти недостижима в очите на всички. Казвам почти, защото аз всъщност имах възможност да “уредя” детето си да учи при нея, но не го направих. Вместо това избрах най-младата учителка, която докато говореше с нас, се усмихваше лъчезарно, отговаряше точно и ясно на пороя от родителски въпроси, а на два-три пъти дори се изчерви. Трябва да пиша някой път по темата за изчервяването, но тук само ще вметна, че харесвам хора, които са запазили способността да го правят.

И така, след почти година от този мой избор, госпожата ни събира на родителска среща. Имам смелостта да кажа, че познавам възможностите на детето си, следя нивото му в училище, радвам се на успехите му и страдам заедно с него на провалите му. Аз съм една средностатистическа майка, за която нейното гардже  е най-умното и най-красивото. Въпреки това съм наясно с възможностите на Наско. Знам, че по математика е силен, а по четене, за съжаление, слаб. Старае се детето, чете книга на глас всеки ден, но четивната му техника е доста недоразвита все още. Работим заедно по въпроса, като усилията и от моя страна са немалки. Дете е, не винаги има желание да замени игрите с четене и писане допълнително извън задачите за домашна работа. Моята роля е да го мотивирам да го направи. Не всеки път този процес е гладък и безболезнен. Естествено има мрънкане, цупене, категоричен отказ дори, но винаги има начин.

На родителската среща ме учуди фактът, че повече от половината родители изразиха възмущение от учебната програма. Тежък бил материалът, учебниците били написани на “висок” стил, на децата било много трудно, даже невъзможно да се справят с доста от нещата. Чак изпитах неудобство, че Наско се справя без проблем с уроците. При опитът на учителката да каже, че програмата се спуска отгоре и има задължителен минимум за първи клас, най-активната в недоволстването майка компетентно заяви, че учителите били тези, които трябвало да държат обратна връзка с по-горните звена и да информират за проблеми в учебния процес. Стана ми мъчно за симпатичната учителка, която отново се изчерви, сякаш тя имаше някаква вина за несъвършенствата на образователната ни система. Прииска ми се да стана и да кажа “пък моят няма проблеми с материала”, но някак си не вървеше на фона на цялото мрънкане да се изтъпаня с такава позиция и си премълчах.

В паметта ми на секундата изплува една случка. Взимах Наско от училище и както всеки път госпожата ми нахвърляше надве-натри как е минал денят и какви домашни имат за вкъщи. Въпросната протестираща майка също взимаше детето си, русоляво ухилено хлапе. Тя не изчака учителката да довърши напътствията си и грубо я прекъсна с думите “вкъщи няма да учи допълнително, достатъчно е, че тук ги натоварвате толкова много!” И точно тази майка тръгнала да ми протестира?!

Хората сме различни, децата ни са различно интелигентни, независимо че ни се иска всичко да им се удава с минимални усилия. По-важно е да се радваме на постиженията им, колкото и посредствени да са те. А когато имаме някакви претенции към учителите на нашите деца, хубаво е те да бъдат основателни. И да не забравяме, че все пак децата са си наши.