Не, не е нито филмът, с който израснахме всички, тихомълком влюбени в Христо Шопов и небрежарското му излъчване. Нито пък е парчето, което неграмотно подрънквахме на китара в час на класния. Това е моето Вчера. Това е нашето шеметно, бунтарско, готино вчера, когато отивахме на училище, за да избутаме часовете и после дълго да се шляем по Главната или да клечим с часове на Античния в заспалите следобеди.

Нашето вчера когато в междучасията притичвахме до най-близкото кафене за по цигара-наливни ММ- леко поизмачкани от безрадостното криене в нечий тъмен джоб. Сутрините, когато имахме свободен час, бяха най-блажените моменти за нас в ученическото ни битие. Бързи кафета, подправени с малко интимни клюки, повече загатнати, отколкото казани в прав текст, но толкова сладки… Тук-там някоя солена шега по адрес на смахнат даскал и смях през сълзи…

Никога няма да забравя как на едно откриване на учебната година се изтъпанихме пред цялото училище и пяхме авторско кънтри за “крави и кобили”. После, дали заради това изпълнение или поради друга причина, не знам, нашата класна-нафукана снобка, която вечно парадираше с аристократичния си произход, реши да ни изостави. Вече не помня името и дори…При нас дойде госпожа Тенева, прекрасен преподавател и качествен човек, чиято усмивка си спомням досега.

Имаше и напрегнати дни в гимназията. Една съученичка се омъжи още в девети клас, друга-имаше психически проблеми и колкото и да се опитвахме да я разберем и да и помогнем, не се получи нищо. Момичето се разболя и напусна училище. Това остави отпечатък във всеки един от нас.

Въпреки това училищният живот беше спокоен, нямаше побоища, нямаше тормоз над учители. Нямаше мобилни телефони и режисирано насилие, Интернетът го нямаше даже… 

Не твърдя, че моето Вчера е правилното, нито пък, че ние сме били най-примерните ученици. Но определено онова Вчера ми харесва много повече от днешното.