Под дъгата

Най-красивите яйца, които някога съм виждала! Майстор е Насето, разбира се.

Весели празници и успех в борбите!

Тази сряда бях на родителска среща в училището на сина ми. Първата истинска, след почти цяла учебна година съвместен интелектуален труд на деца и учители. Госпожата на Наско е интересен човек. Когато миналата година се налагаше да изберем класен ръководител, нямах никакви впечатления от учителките. Бях чула много суперлативи по адрес на една от тях, но нарочно реших да не се спра на нея. Не обичам прехвалени работи. А и точно за нея имаше такъв голям наплив, че тя автоматично придоби ореола на гуру сред родителските тела и стана почти недостижима в очите на всички. Казвам почти, защото аз всъщност имах възможност да “уредя” детето си да учи при нея, но не го направих. Вместо това избрах най-младата учителка, която докато говореше с нас, се усмихваше лъчезарно, отговаряше точно и ясно на пороя от родителски въпроси, а на два-три пъти дори се изчерви. Трябва да пиша някой път по темата за изчервяването, но тук само ще вметна, че харесвам хора, които са запазили способността да го правят.

И така, след почти година от този мой избор, госпожата ни събира на родителска среща. Имам смелостта да кажа, че познавам възможностите на детето си, следя нивото му в училище, радвам се на успехите му и страдам заедно с него на провалите му. Аз съм една средностатистическа майка, за която нейното гардже  е най-умното и най-красивото. Въпреки това съм наясно с възможностите на Наско. Знам, че по математика е силен, а по четене, за съжаление, слаб. Старае се детето, чете книга на глас всеки ден, но четивната му техника е доста недоразвита все още. Работим заедно по въпроса, като усилията и от моя страна са немалки. Дете е, не винаги има желание да замени игрите с четене и писане допълнително извън задачите за домашна работа. Моята роля е да го мотивирам да го направи. Не всеки път този процес е гладък и безболезнен. Естествено има мрънкане, цупене, категоричен отказ дори, но винаги има начин.

На родителската среща ме учуди фактът, че повече от половината родители изразиха възмущение от учебната програма. Тежък бил материалът, учебниците били написани на “висок” стил, на децата било много трудно, даже невъзможно да се справят с доста от нещата. Чак изпитах неудобство, че Наско се справя без проблем с уроците. При опитът на учителката да каже, че програмата се спуска отгоре и има задължителен минимум за първи клас, най-активната в недоволстването майка компетентно заяви, че учителите били тези, които трябвало да държат обратна връзка с по-горните звена и да информират за проблеми в учебния процес. Стана ми мъчно за симпатичната учителка, която отново се изчерви, сякаш тя имаше някаква вина за несъвършенствата на образователната ни система. Прииска ми се да стана и да кажа “пък моят няма проблеми с материала”, но някак си не вървеше на фона на цялото мрънкане да се изтъпаня с такава позиция и си премълчах.

В паметта ми на секундата изплува една случка. Взимах Наско от училище и както всеки път госпожата ми нахвърляше надве-натри как е минал денят и какви домашни имат за вкъщи. Въпросната протестираща майка също взимаше детето си, русоляво ухилено хлапе. Тя не изчака учителката да довърши напътствията си и грубо я прекъсна с думите “вкъщи няма да учи допълнително, достатъчно е, че тук ги натоварвате толкова много!” И точно тази майка тръгнала да ми протестира?!

Хората сме различни, децата ни са различно интелигентни, независимо че ни се иска всичко да им се удава с минимални усилия. По-важно е да се радваме на постиженията им, колкото и посредствени да са те. А когато имаме някакви претенции към учителите на нашите деца, хубаво е те да бъдат основателни. И да не забравяме, че все пак децата са си наши.

Видях тази рецепта в едно кулинарно списание и веднага реших, че ще я пробвам. Резултатът надмина очакванията ми и затова го споделям и тук. Пъстървата е изключително вкусна и чиста риба, но все пак остава малко суха, ако не се приготви правилно. В този случай, за да стане рибата по-сочна, използвах тънки филийки бекон, с който я завих или “ощупах” както казват в селата близо до Пловдив. 

Бекончето, лично аз, се въздържах да го хапна, защото не ям толкова мазни меса, но предполагам, че за любителите на блажничкото, това ще е деликатес заради хрупкавата коричка, която се получава след изпичане. Оригиналната гарнитура се състоеше от зелен фасул и белени бадеми, но прецених, че Наско съвсем няма да оцени това префинено съчетание на зеленчуци и ядки и най-безсрамно го замених с броколи и царевица. И не сбърках.

Продукти за рибата: 3 средни пъстърви (8.20 лв.), 200 гр бекон (1.60 лв.), 2-3 скилидки чесън, лимон, мащерка, черен пипер, сол;

Продукти за гарнитурата: броколи, бейби царевички, чеснов сос или каквото предпочитате;

Подготовка и приготвяне: Намазах тавата със зехтин и наредих изчистената и измита пъстърва. На всяка една пъстърва отгоре направих по три плитки разреза и осолих отвътре и отвън. Поръсих обилно с мащерката и черния пипер. Във вътрешността наредих резени лимон, а отвън завих рибата с 3 тънки филийки бекон. Сложих тавата във фурната, загрята до 220 градуса и пекох към 20 минути. Когато очите на рибата побеляха и се изцъклиха, разбрах, че е готова. После аранжирах в чиния, Елкони отвори бутилка бяло вино и тримата заедно се насладихме на тази вкусна вечеря.

И така, малко за беболино и промените, които стават с мен.

Промените: Най-общо казано бременея и руменея. Вече съм в 18 гестационна седмица или в средата на четвъртия месец от бременността. Следващите няколко месеца се предполага, че няма да имам проблемите на първия триместър-повръщане, гадене, постоянна умора и световъртеж. Това е времето когато една бременна разцъфтява, кожата се изглажда, косата става здрава и лъскава, енергията и се възвръща. Апетитът се засилва и бъдещата мама трябва да започне да следи теглото си, за да не се окаже, че наддава прекалено бързо. Също така са много важни разходките на чист въздух и леките упражнения, ако не са забранени от лекар. Прекъснах аеробиката, защото е доста интензивна за положението ми, но се опитвам ежедневно да ходя пеш поне 30 минути.

Храната: До момента съм качила 3 килограма, основно на корем. Всички казват, че коремът ми е огромен за месеците в които съм, но споко, не са близнаци. Храня се нормално, а не “за двама” както съветват бабите. Хапвам доста плодове и салати, различни варива, риба и макаронени изделия. Месото не ме влече особено, но то и никога не ми е било предпочитана храна. Наблягам повече на млякото, яйцата и различните сирена. Задължително закусвам, най-често филийка пълнозърнест хляб с масло, сирене, мед и прясно изцеден портокалов сок. Понякога си угаждам и с парче баница или козунак с кисело мляко. Като цяло обядът ми създава най-много грижи, защото в селото, където работя е трудно, да не кажа невъзможно да се намери готвено или супа. Срам не срам, нося си от вкъщи. Когато имам работа в града, гледам да обядвам в някоя гостилница или ресторантче. Идеални за целта са Адиса и Гастро Кинг където се предлагат разкошни супи на обяд. Следобед, към 4-5 часа закусвам плод или мляко, а на вечеря ям отново готвено. Когато в яденето има картофи или ориз или паста, не ям хляб. Не спазвам разделно хранене, просто така ми харесва. От сладкото може да ме съблазни единствено шоколад и сладолед. Обикновено купувам един Линд и си го разделяме с Наско.

Беболино вече редовно напомня отвътре за присъствието си къде с леко мравучене, къде със здрави ритници. Нали ми е второ, започнах да го усещам още в началото на четвъртия месец.  Гледан е вече три пъти на ехограф, но все още крие пола си. Другата седмица ще ходя на на редовната ежемесечна консултация и силно се надявам лекарката да успее да види мъж или мома ще си имаме. Измислили сме имена, но засега се пазят в строга тайна.

Към този момент единственото нещо, което отчитам като проблем, е честото ходене до тоалетна. Беболино изглежда си мисли, че мехурът ми е  гумено пате и много се забавлява с него. На мен, обаче, не ми е толкова забавно, особено през нощта.

Баткото: Наско много се ентусиазира като научи новината. Разправяше на де що види приятели и познати, че ще става батко. След известно време, като се поосъзна, започна малко да ревнува и наскоро споделил с натежало сърце с дядо си , че като се роди бебето, на него никой няма да му обръща внимание. Иначе помага с пазарските чанти и не ми дава да се навеждам, ако нещо падне на земята. Ако е на кеф.

Таткото: Има ли смисъл да казвам колко е щастлив и доволен?! И как не, нали той си е свършил работата, сега аз да му мисля.

Не, не е нито филмът, с който израснахме всички, тихомълком влюбени в Христо Шопов и небрежарското му излъчване. Нито пък е парчето, което неграмотно подрънквахме на китара в час на класния. Това е моето Вчера. Това е нашето шеметно, бунтарско, готино вчера, когато отивахме на училище, за да избутаме часовете и после дълго да се шляем по Главната или да клечим с часове на Античния в заспалите следобеди.

Нашето вчера когато в междучасията притичвахме до най-близкото кафене за по цигара-наливни ММ- леко поизмачкани от безрадостното криене в нечий тъмен джоб. Сутрините, когато имахме свободен час, бяха най-блажените моменти за нас в ученическото ни битие. Бързи кафета, подправени с малко интимни клюки, повече загатнати, отколкото казани в прав текст, но толкова сладки… Тук-там някоя солена шега по адрес на смахнат даскал и смях през сълзи…

Никога няма да забравя как на едно откриване на учебната година се изтъпанихме пред цялото училище и пяхме авторско кънтри за “крави и кобили”. После, дали заради това изпълнение или поради друга причина, не знам, нашата класна-нафукана снобка, която вечно парадираше с аристократичния си произход, реши да ни изостави. Вече не помня името и дори…При нас дойде госпожа Тенева, прекрасен преподавател и качествен човек, чиято усмивка си спомням досега.

Имаше и напрегнати дни в гимназията. Една съученичка се омъжи още в девети клас, друга-имаше психически проблеми и колкото и да се опитвахме да я разберем и да и помогнем, не се получи нищо. Момичето се разболя и напусна училище. Това остави отпечатък във всеки един от нас.

Въпреки това училищният живот беше спокоен, нямаше побоища, нямаше тормоз над учители. Нямаше мобилни телефони и режисирано насилие, Интернетът го нямаше даже… 

Не твърдя, че моето Вчера е правилното, нито пък, че ние сме били най-примерните ученици. Но определено онова Вчера ми харесва много повече от днешното.

Енергото, изглежда, имат странно чувство за хумор, защото точно снощи, на 1-ви април, спряха тока за повече от час. Аз обичам да спират тока, напомня ми за едно време когато си пишех домашните на свещи, като Паисий. Сантимент някакъв, може би? Освен това се прави значителна икономия на електричество. Аз обичам и икономиите, нали съм завършила Иконома, все пак. Грижат се и за повишаване приръста на населението. След девет месеца подозирам, че на тази дата ще има бум на бебета в квартал Кършияка. И бебета обичам, безспорно.  Така че моето предложение към Енергото е да се мине отново към режим на тока под мотото:  Повече бебета за един по-чист свят!

От днес, поради технически причини, “Под дъгата” се мести на друго място.

Ето го и новият адрес за тези, които проявяват интерес.