Стоя и слушам как зимата изтича през улуците на къщите. Ядовито скимти и гъргори в тръбите като хванат в капан хищник.  От снега са останали само малки безславни островчета, които, докоснати от слънцето, блестят като слюда. Безлюдно. Само цветните петролени петна върху мокрия асфалт напомнят за човешкото присъствие. 

Опитвам  да си представя какво е на Главната улица. Панаир. Усмихнатите млади хора тръгнали за никъде; отегчените от принудителното седене вкъщи майки с бебета; избягалите от контролното по химия тийнейджъри. Модните задимени кафенета, в които се споделят съкровени тайни. Влюбените улици със стотици целувани жени. Обърканите мъже, които разбират, че ще стават бащи и изглеждат глуповато, но по сладкия начин. Един шарен град, който с гръм и трясък излиза от зимната си деменция. Сякаш никога не е дишал и обичал и сега има да наваксва. Пулсът му бие със страшна сила. Точно както сърцето ми, когато мисля за новия живот вътре в мен.