Излезнали сме да понапазарим за празниците. Настроението е приповдигнато, кесиите-развързани. Елкони, който сам трудно купува  дори чифт чорапи, този път харчи с такъв размах, че чак аз започвам да се плаша.

-Наложително ли е да ги купим? -поглеждам потресена третия чифт белезникави дънки към които той смело посяга. От личен опит знам как шопинга увлича и колко е необходимо да има някой с теб, който да те свали на земята точно преди да купиш поредния пуловер в бежов цвят.

-Хайде да ти купим нещо и на теб? -още преди да е довършил изречението съм в пробната и меря страхотен комплект от потник и ръкави, с много къдрички и секси деколте. Докато си оправям презрамките, дочувам интересен разговор между друга двойка-мъж и жена и продавачката в магазина.

-А вие  горе-долу какво си търсите? И за какъв повод?
Още преди жената да си е отворила устата, мъжът с пуфтене отговаря:
-Това дето Тя го търси, го няма в целия град. От сутринта обикаляме…

Хем ми е смешно и едвам държа да не прихна, хем ми става мъчно за горкия човечец. Опаковат ми парцалките и тръгваме. След още една обиколка когато Елкони вече почти не се вижда от торби, пакети и пакетченца, решаваме, че сме си взели коледната доза шопинг и сядаме да пием кафе, каталясали, но доволни. След малко покрай нас минават въпросната двойка с пуфтящия мъж, отново без нито една чантичка в ръце.  

Ако имахме ясна представа какво искаме, по-лесно ли щеше да ни е да намираме нещата, които търсим? В стремежа си да избере най-доброто, човек не остава ли най-често с празни ръце. Защото това, което в представите ни е съвършено и неотразимо, на практика може изобщо да не съществува. Аз не съм максималист и никога не тръгвам с идеята за “най-”. Когато избирам нещо, било то дамска чанта или съпруг, най-често не съм наясно  какво точно търся. Само знам, че когато го видя, задължително ще го позная. :)