Боях се от нея.
Държах я под ключ.
Давах и огризките от трапезата ми и я наказвах с мълчание.
Но Тя пак остана силна.
Когато я пускам навън за глътка свеж въздух, тя се превръща в смъртоносен тайфун, сякаш владее силата на всички стихии. Тя самата е стихия.
С хедонистична страст завихря водовъртежи, които помитат по пътя си естакади и бентове от смирение, градени с години. Разлиства дърветата само с поглед, без да мисли, че е есен и съвсем не е време за цъфтеж.
Мислех, че с годините ще се усмири. Мислех, че ще порасне, ще разбере.
Принудителната изолация изостри сетивата й и Тя стана по-изобретателна, по-хитра.
Използва случайно изтървани въздишки, за да обсеби сънищата ми.
Или пък дебне небрежното отмятане на някой непокорен кичур, за да се прокрадне в походката ми.
Тя иска всичко.
Тя е.