Под дъгата

Вчера както се обличах,
за да ида да гласувам,
сетих се за най-любимата ми блуза
в гардероба, на последната лавица.
И желание непреодолимо
завладя ме из основи
точно с тази моя дреха
в изборния ден да се разходя.
И нали съм си припряна
-много много не му мисля-
колко му е в бързината вместо стълба
рафта горен да използвам.
Стъпвам смело и се протягам,
набелязаната цел да стигна,
но уви високо е, не става
(тези пет сантима, дето все не ми достигат!)
И вместо доволна и щастлива
от успеха на мисията трудноизпълнима,
литвам към земята с крясък,
а шкафът на парчета се разбива.
Как сега до урните да ида
като си раних крачето?
Седнах и плаках горчиво
цяялата неделя.

Поредната безсънна майчинска нощ. Детето ми не е добре. Материализираният кошмар на всяка майка. Как да го утеша, като самата аз съм неутешима. От усещането за безсилие ми се вие свят. Гледам да не прочете в очите ми колко ме е страх. Милвам горещото му челце и му говоря, а той се унася в трескав сън. Бълнува несвързано.
Като сянка пълзя до тоалетната и обратно. Дано не се събуди в тези няколко минути когато не съм до него. 
А как ми се спи. Искам само да легна и да спя непробудно, докато тъпата болка в слепоочието изчезне напълно.
Разсъмва се…

За днес си избрах тъмносив кариран панталон и лек бледолилав пуловер.
Гладя панталона, а пръстите ми галят плата в унесена нежност. Ютията се плъзга като разтопено масло по филия препечен хляб. Всяка гънка се обработва старателно до пълното и премахване. Някои са много упорити- пресирам ги с цялата тежест на тялото си, но те остават, дълбоко вкоренени в материята. Отказвам се. Махам с ръка и дърпам с рязък жест щепсела на ютията. Обличам още топлия панталон и той с утеха ме обгръща в меката си уютност.
Някои гънки просто остават. Колкото и да се опитваме да ги заличим. Вече съм голямо момиче и е крайно време да приема този факт и да пазя енергията си за постижими неща. Химерите са демоде.
Завъртам се пред огледалото и доволно се фръцвам. Панталонът ми стои страхотно.

Дълго се чудех дали да пиша пост за кметските избори в Пловдив. Като пловдивчанка, родена и живяла в този град цял живот, искам нещата тук да вървят. Искам младите и кадърни хора да останат тук, а не да мигрират към столицата. Искам да мога да запиша детето си в детска градина не още преди да се е родило, а когато му дойде времето. Искам като изляза на разходка по Главната, кошчетата да не преливат от боклук, “защото е неделя”. Искам като шофирам да си гледам пътя, а не да мисля как да заобиколя поредната дупка с размерите на кратер в асфалта, без да предизвикам ПТП. Ако може и като ходя в данъчното, там да работят всичките пет гишета, за да не чакам сума време за един подпис и печат, всичко щеше да е просто перфектно.  Ей на, такива нормални неща искам. Затова за мен е важно кой ще управлява града следващите няколко години и ще се опита да изпълни тези мои простички желания.

Ето ги и тримата основни кандидати за кмет на Пловдив според статистическите проучвания: Николай Караиванов, Славчо Атанасов и Захари Георгиев.

Николай Караиванов е представител на Десния Алианс в Пловдив. В момента е общински съветник от СДС в Пловдивската община. Гледах го в няколко дебата с основните му конкуренти и въпреки сериозното му излъчване, той спечели симпатиите ми. Противостоеше с хладна сдържаност и железни аргументи на прекалено емоционалното поведение на Славчо Атанасов.

За Славчо Атанасов мога да кажа, че е настоящ кмет на район Тракия и на тези избори го подкрепят ВМРО и Герб. Само да спомена, че Славчо беше избран на миналите избори като кандидат от листата на СДС. За мен лично той е политически помияр. Много ми се иска да използвам и по-силна дума, но ще се въздържа от уважение към хората, които четат блога ми. Освен всичко останало този човек, който дори не е родом от Пловдив, през целия си мандат е практикувал адвокатската си професия, което се води нарушение и със сигурност е било в ущърб на жителите на Район Тракия.

Захари Георгиев е вечният кандидат-кмет на Пловдив. Предизвиква усмивка с външната прилика с мистър Бийн, но дотам. Като представител на БСП и левите убеждения, директно отпада от личната ми класация за бъдещ градоначалник.

Много ми се иска битката за Пловдив да спечели достоен човек, който милее за града и хората в него. Искам като го срещна на Главната, да ми се прииска да му стисна ръката или поне да му се усмихна широко. Искам.

Искам, искам и все така заспивам. 

 Дънките са нещо непреходно и вечно. Както се казва в ненаписаната още модна библия: ”по дънките ще ги познаете”.  В гардероба си имам най-малко 10 чифта. Любимият ми е тъмно син чарлстон, с  две кожени вертикални ленти отпред на всеки крачол. Напоследък търся удобството на по-широките модели, защото в тези тесните, тип цигара, се чувствам като скумрия увита във фолио. Обожавам също така и дънките във винтидж стил и признавам най-чистосърдечно, че особено в крехка тинейджърска възраст съм прибягвала често до употребата на ножица, бръснарски ножчета, тухла, белина и т.н. с цел изкуствено състаряване на някой безличен, нов чифт дънки. Единствено баща ми не дооценяваше таланта ми на дизайнер, но какво ли разбира той от стил и модни течения?

А като си помисли човек, че в началото са били най-обикновено работно облекло…

Тази работа с учителите започна вече да дотяга. Цялата врътня с тези мъгляви искания и уточняването им в движение, според това “накъде духа вятъра”, започна да прилича чисто и просто на изнудване. Досега колчем се чуех с класната на Наси, всеки път и пожелавах успех и действително го мислех. Вчера като научих новината за постигнатото споразумение, искрено се зарадвах, сякаш са увеличили моята заплата. Какво беше учудването ми, когато разбрах, че стачката продължава и че всъщност “станало объркване”, 650 лева месечно възнаграждение не било достатъчно, а едни 789 лева звучат някак по-добре.

Учители, докога?
Не генерирайте зорлем негативните настроения на хората, които и без друго витаят във въздуха. Интелигентни сте, би трябвало да знаете, че нещата не стават само с извиване на ръце и нереалистични претенции.
Запазете авторитета си и се върнете в класните стаи, за да си вършите работата.
Децата ви чакат!

Fly, fly like a butterfly- ъпдейт в боди арт галерията или както се опасява една посетителка в блога  “тук надявам се не става дума за тату дето ти го правят с игли и ти е за цял живот?!” Съжалявам, скъпа, с риск да те разочаровам, точно за такова тату става дума.

През лятото понякога ходим на излет край Храбринската река. Това е на има-няма двайсетина километра от Пловдив.  Барбекюто, едно одеяло и малко провизии са идеалните предпоставки за няколко часа приятно изкарване на чист въздух, далеч от градската суета. Едно малко бягство от задъханото ни ежедневие, с което да заредим батериите за новата работна седмица. Хората знаят тези места и ходят там-по двойки, на групи, с деца и без деца. Лежат под дебелите сенки, ядат, пият, газят в реката и после си тръгват. А след тях остава миризмата на овъглено месо и камарите боклук. Много боклук навсякъде. Контейнери за отпадъци насред гората няма, затова  струпват боклуците на една купчина и  ги оставят там да гният и вятърът да ги разпилява измежду дърветата. 

За какво пиша всичко това? Днес, 15 октомври е Blog Action Day и блогери от цял свят се обединяват около един важен за съвременното общество проблем-околната среда и нейното опазване. Затова реших да опиша какво правя аз и моето семейство на дело в тази посока. Защото не думите са важни, а делата, както се казва в дебелите книги.

Когато ние ходим на излет в гората, на тръгване винаги си взимаме боклуците с нас. Като ни видят колко сме старателни в действията си, нашите приятели правят същото. Предполагам, че следващия път приятелите на нашите приятели също ще изберат да си върнат обратно отпадъците, вместо да ги зарежат насред гората. Не палим огън, а си носим барбекю с чувалче дървени въглища. Паленето на огън в гората и чупенето на клони или кора от дърветата ми изглежда равносилно на престъпление. Не желая да ставам престъпник спрямо гората, която е толкова гостоприемна към нас, въпреки безцеремонното ни нашествие.

Интуитивно всички усещаме кой е правилният начин, но по една или друга причина сме го забравили. Трябва просто някой да ни го припомни и всичко ще си дойде на мястото. 

Царица Принцу не придётся краснеть за вас перед высшим обществом, потому что вы – истинная Царица. Помните, как у Пушкина: «Правду молвить, молодица уж и впрямь была царица: высока, стройна, бела, и умом и всем взяла…» С такими данными, вы сможете управлять королевством, даже без помощи этого самого Принца. Вам любое царство будет маловато, будь то карьера или единоличное обладание мужчиной.Вам важен престиж и внешний облик, которые скрывают ваши истинные переживания и внутренний мир. Люди не всегда воспринимают вас именно такой, какая вы есть. Они откликаются только на ваши внешние резкость и холодность. А о том, что в душе вы «белая и пушистая» знают только самые-самые близкие. А может, не стоит всегда скрывать свои истинные чувства? Пройти тест “Какая вы принцесса?”

Хм, оказва се, че нещо съм позабравила руския. Все пак с малко усилия успях да направя теста и излезе, че не само съм принцеса, ами направо царица.

Отивам да си премеря короната.

Е няма такъв заплес като мен. Това се превръща в болестно състояние и започва да ме тревожи. Особено рано сутрин, преди живителната сила на първото кафе да ме изрита с мощен шут обратно в реалността.

Както винаги окъсняла за работа, се качвам  в колата с ключовете в едната ръка и телефона в другата. Трябва да направя няколко разговора в движение и бързам да свърша преди да съм излезнала на булеварда, защото не използвам хендс фри. Не че не искам. Даже ми стои в жабката, да ми напомня,че трябва да се направи нещо по въпроса. Явно ушните ми миди са нестандартни, защото по принцип такъв вид миниатюрни слушалки никога не са ми били по мярка. Успявам да ги закрепя за няколко минути като през това време не трябва да правя никакви резки движения и да огранича дишането до минимум. За кихане и кашляне дума не може да става. На ум.
Та набирам аз козметичката да си запазя час за петък и отсреща, както се и очакваше, чувам женски глас. Подхващам разговора, като питам дали е получила извинителния ми смс от понеделник с който си отмених часа. Гласът звучи изненадващо объркано:
-Не, Вера, не съм получила никакво съобщение. За какво става въпрос?

Тъкмо да започна да плюя комуникационните технологии и се усещам, че говоря с друг човек- позната, чието детенце днес има рожден ден. Това трябваше да е второто обаждане, мамка му. Замазвам някак конфуза с честитки и пожелания и бързичко приключвам разговора. А най-лошото е, че преди време имах подобен случай, когато си мислех, че звъня на една масажистка да си уговарям час, а попаднах ПАК на нея. Сигурно вече ме мисли за тотален кукумицин и съжалява, че ни е поканила на рождения ден.
Е, поне си затвърдих репутацията, де.