Под дъгата

Хронология на вчерашната вечер по точки(хубавото време навън се конфронтира с желанието ми за писане, затова само накратко за снощните събития ):

Пихме кафе с Донка и нейна приятелка по традиция на Скалата, след което заедно се пренесохме пред Общината, за да видим и чуем Васко Найденов на живо.
Някъде по същото време Наси реши, че е гладен като вълк и на всяка цена трябва да яде McDonalds сандвич. Разделихме се с Донка и компания и скочихме набързо за детско меню.
Знаех предварително, че Sunny като фенка на Кеца, ще бъде на концерта и и звъннах. Тя не чу. После тя ми звънна, аз не чух и така няколко пъти, докато най-накрая се свързахме и намерихме. Изгледахме заедно остатъка от концерта, който беше част от някаква предизборна кампания (така и не разбрах чия точно) и се разделихме.
Продължихме по Главната към Джумаята, където имахме среща с Елкони. Мимоходом разгледахме Градската художествена галерия и наблюдавахме с повдигната вежда една боса балерина, която танцуваше меко казано странно. За съжаление, пишман фотографката си забрави вкъщи фотоапарата и затова този пост ще остане без снимки.
В градинката на Джумаята беше изложена авангардна скулптура с конусовидна форма. Излъчваше топла светлина, която ту намаляше, ту се усилваше. Сякаш беше жива и пулсираше. Много ми хареса. Ако я изложат в някоя галерия, ще ходя да си я гледам.
Появи се и Елкони и вече в пълен състав поехме към Стария град. Обиколихме де що има галерии, като най-дълго се задържахме в Етнографския музей. Както се очакваше, на Наси там му беше най-интересно. Вълнуващо е да видиш събрани на едно място костюмите и реквизита на някои от най-обичаните български филми:”Калоян”, “Борис I”, “Хан Аспарух”, “Златният век” и други. В двора на музея се позабавлявахме с макетите на дама и джентълмен от началото на века с изрязани дупки вместо лица и продължихме с обиколката.
В една от галериите имаше стена за автографи и Наси, малко нескопосано, нарисува ръчичката си. После гордо се подписа.
Малко по-нататък в един магазин за сувенири се влюбихме в един клоун-кукла на конци. Един след друг се изпробвахме като кукловоди, след което нищо не беше в състояние да застане на пътя между нас и Дишо (идва от “въздишам” предвид страдалческото изражение на лицето му).
Завършихме обиколката някъде към 23 часа, като едва се добрахме до колата. Хората продължаваха да прииждат на тумби и да пълнят тесните улички на Стария град.

Връщам се от зъболекар. Жива съм, макар и с болки в ченето след едночасовото зяпане.
Напоследък имам проблем с чувствителността на зъбите и специализираните пасти не помагат вече.
Няма да разправям за счупените и изтъркани пломби, които се налага да ми подменят с нови.
За смразяващия звук от машинката думите са излишни.
Интересното при мен е, че имам разстояние между предните зъби още от малка.
Никога не ми е пречело, нито ми е създавало проблем при артикулиране.
Оказва се обаче, че в денталната медицина това се води за дефект и се нарича диастема.
Много хора предпочитат да затворят това разстояние поради естетически съображения.
Аз пък не си я давам.
Живяла съм 32 години с нея в пълно разбирателство и не искам да я жертвам сега
заради някаква, евентуално перфектна, холивудска усмивка.
Айде, нема нужда.

Тази година за пореден път в Пловдив ще се проведе Нощта на музеите и галериите. 
Ето и  програмата за хубавото събитие, което ще се случи днес, 28 септември, по тъмно. 
Вход свободен. Цената не определя качеството, когато става дума за изкуство.

Покрай учителските протести (които подкрепям напълно) и данданията по медиите, не знам дали се чу, че и аптекарската гилдия вероятно ще започне  стачни действия във връзка с проектонаредбата на Министерството на здравеопазването за драстично понижаване на надценките при повечето лекарства в аптечната мрежа. Прави впечатление, че надценките при лекарствата от активния лекарствен списък, с който работи Здравната каса, стават минимални, да не кажа символични.

Частната аптека е търговско дружество и по силата на Търгвския закон, то е подвластно на абсолютно същите пазарни принципи, които важат и за останалите търговски дружества.
Аптеката, колкото и да ни се иска, не е благотворително дружество. 

Аптеката има висококвалифициран персонал, който в много случаи къде доброволно, къде по неволя, изземва функциите на лекарите. ”Боли ме гърло, какво ще ми препоръчате?”- на пръв поглед елементарен въпрос, нали? За съжаление, всекидневно в аптеката има такива случаи. Каква е практиката? Матистър-фармацевтът започва да разяснява симптомите на заболяването, поставя диагноза, предписва лечение…
Масово хората започнаха да се доверяват повече на фармацевта си, отколкото на личния си лекар. В нашия случай, с докторка в пенсионна възраст, за която Оспамокс е върхът на антибиотиците, е напълно разбираемо. Въпреки всичко, като загрижен за здравето на пациентите медицински работник, фармацевтът винаги съветва хората преди да поискат нашите услуги, най-напред да минат лекарски преглед.

Аптеката плаща данъци. Всички лекарства се облагат с ДДС, което е включено в цената на лекарството и се плаща от пациента. Чувала съм, че в други европейски страни има диференцирана данъчна ставка за стоките от първа необходимост към които спадат и лекарствата. Защо МЗ, като едно загрижено за хората ведомство не занижи данъчната ставка поне на лекарствата от активния лекарствен списък, вместо поголовно да намалява надценките?!

И не на последно място аптеката е подложена системно на проверки от страна на Здравната каса, с която е в договорни отношения. В какво се изразяват тези отношения, които съвсем не мисля, че са равноправни? Петнайсет дни, дължината на един работен период, аптеката изпълнява частично платени или напълно безплатни рецепти, като реимбурсацията, т.е. намалението, се поема от РЗОК. Случвало се е обаче да получаваме тези дължими суми  с по два месеца закъснение, но без лихвите! Няма да казвам какви гимнастики правим през това време, за да продължим снабдяването с лекарства и колко задлъжняваме самите ние към фармацевтичните складове, които за разлика от нас си търсят парите с лихва и ни режат откъм отстъпки и надценки.

Надценката не е печалба за аптеката, тя осигурява нормален работен процес и гарантира добро обслужване за пациентите. Ако се занижи тази надценка, много аптеки ще откажат да работят със Здравната каса, защото кой е луд да спонсорира един ояден  държавен монополист, ей така, за слава. В града едва ли ще настъпят големи катаклизми, защото аптеките се настъпват една друга.

Какво ще стане в малките населени места с по една аптека, която ще прекрати договорните си отношения със Здравната каса, защото не може да си позволи да работи на загуба? Най-общо казано, пациентите ще останат без достъп до лекарствата с намаление. За да се снабдяват с така необходимите им медикаменти, ще трябва да пътуват големи разстояния, което от своя страна е свързано с разходи и време. Повечето пациенти са възрастни хора, има и инвалиди за които предвижването е трудно, да не кажа невъзможно.

Това ли е социалната политика на правителството? Да лишава възрастните хора от нормален достъп до лекарства? Грижата за болните не трябва ли да е приоритет за държавата и за Министерството на здравеопазването?

Не знам кой печели от цялата работа, но това със сигурност не са болните хора. Всъщност, подозирам чии интереси обслужва МЗ. Мощните фармацевтични акули в бранша отдавна целят да затворят малките аптеки с нецентрализирано снабдяване.
Е, хайде, халал да ви е!

В събота, Денят на Независимостта, откриха детската железница на Младежкия хълм. Ходила съм там като ученичка в начален курс и почти нямам спомен за влакчето. Настоящите управници на града решиха да възобновят тази атракция и да я превърнат в привлекателно  място за съботно-неделните разходки на пловдивчани.

Точно в 11 часа, времето обявено за откриване, бяхме на гарата, откъдето трябваше да тръгне влакчето. Там, освен нас, се бяха струпали и половината град и няколко околни села с все домочадие. Явно доста хора не бяха спали от мерак да дойдат и да заемат позиции, защото вагоните бяха претъпкани с деца от всички възрасти- от пеленачета до тинейджъри. Стана ясно, че колкото и силно желание да имаме, няма да успеем да се класираме за места. Зароди се идея да ходим да се возим на истински влак до някоя от гарите в Пловдив, но изпълнението ни се видя прекалено сложно и идеята отлетя нагоре към дърветата и катеричките в гората. (Мда, видяхме катеричка там, но не успях да я снимам )

Отложихме разходката с влакче за по-късни дни, когато билетчето ще е с пари и масовите безредици (дано) бъдат успешно овладяни.

Cyanide & Happiness @ Explosm.net

Cyanide & Happiness @ Explosm.net

Cyanide & Happiness @ Explosm.net

Вчера разбрах, че занималнята на Наси ще е платена. За държавната има отпуснати само 25 бройки за 5 паралелки! Ние там, като презадоволени богаташи с фирма, посмъртно не можем да се класираме, защото децата ще се подбират по социален признак. Така и трябва, но училището все пак е държавно, та нещо не ми се връзват нещата. Тепърва ще обявяват конкурс за частна занималня с минимална такса 55 лева. Имам информация, че в някои училища таксата стига 80 лева на месец. Ама каквото-такова.
Купонът за обяд струва 1.80 лв. на ден, като закуската е безплатна. Все още столът не работи и зареждаме раницата от вечерта със закуска и сок. По неясни причини няма и програма, а букварите още не са дошли. Учителката предава устно на човека, който взима детето от училище какво да се носи за следващия ден и се получава един развален телефон…Днес раницата тежеше почти колкото детето, защото сложихме всички учебници+помагалата+тетрадките! Меракът на Наси, обаче, е толкова голям, че и слон да бяхме натъпкали в чантата, нямаше да се стресне особено много. А това, в крайна сметка, е най-важното.

Ей това искам да го изпея на караоке, ама ще трябва първо добре да науча текста!

Донка имаше свободен билет за театър, на мен пък ми се гледаше театър (отново) и без много приказки се разбрахме да ходим заедно на пиесата “Състояние на съвестта” по Ървин Уелш, представена от Народен театър Битоля на сцената на Кукления театър. По-късно се засякохме и с Димитър, който не е пропускал вечер без да гледа нещо от програмата на “Сцена на крстопът”, с което буди искреното ми възхищение и благородна завист.

Ървин Уелш съвсем не е от авторите, които можеш да преглътнеш в съботната вечер с пакетче пуканки и кока кола дори на кино (Trainspotting) , какво да говорим за негово произведение, създадено за сцена и изпълнено  на македонски език.  Четиримата актьори бяха невероятно истински.  Пресъздадоха  образите в пиесата по абсолютно пълнокръвен начин. Някои от сцените бяха толкова достоверни, че ме беше страх да преглътна, за да не се чуе в салона и да разваля всичко.

За какво става дума. Действието се развива в един апартамент, където трима приятели преживяват отново и отново кошмарите си. Те са поставени в абсурдната ситуация да делят мястото с мъртва проститутка, но не могат да осъзнаят сериозността на положението, разкъсвани от собствените си страхове.  Цветисти псувни, вършене на нужди в тоалетната, некрофилски секс, мъж, облечен в женски дрехи-скандалността в пиесата не е самоцелна, а е използвана единствено за подсилване  идеята на автора.

“Всичко, което е безплатно, няма стойност-защото цената определя качеството”

Консуматорското общество и липсата на ценностна система са на прицела на режисьора София Ристевска и смея да твърдя, че тя се е справила страхотно с  предизвикателството да постави пиеса на Уелш, без да бяга от характерните за него похвати на натуралистична стилистика. Животът такъв, какъвто е-брутален,  хищнически, циничен. А нашата роля в него е да търсим любовта, любовта като единствен възможен изход и спасение.

Преди много години, още като дете, гледах “Месо”. Почти нищо не помня от сюжета на филма, но усещането, което изпитах тогава, никога няма да го забравя. Снощи, след като излязохме от Кукления, се чувствах по същия начин.  ”Прегряха ми реотаните” се чух да казвам на компанията, с която гледахме театъра. Бях изцедена психически и една идея по-мъдра.

В двора на училището е чудо невиждано-майки, бащи, баби, лели до девето коляно.
За едно дете има по пет-шест души, които вдигат такава врява, че заглушават без проблем гръмките децибели на стереоуредбата. Плаващи балони с хелий се поклащат закачливо в небето. Децата, хванати за ръце се притискат едно в друго, накацали като врабчета около издокараните учителки. 
Учениците от по-горните класове поздравяват първокласниците с песни и стихчета за добре дошли. Мъниците бурно аплодират всяко изпълнение и току поглеждат влюбено към младата си учителка. Прелест!
Морето от цветя и усмивки се люшва развълнувано, когато първолаците тръгват с несигурна крачка към класните стаи. Толкова са горди с големите си раници на гръб, че съвсем не забелязват припкащите покрай тях мами и баби, които дават последни инструкции. След малко глъчката затихва, защото всички ученици вече са по класните си стаи. Днес е първият учебен ден.

А ние си имаме първолак!