Под дъгата

festival 008, originally uploaded by ladyvera.

Снощи бяхме на откриването на 14-ия международен фолклорен фестивал в Пловдив, който си стана традиция по тези земи.
Античният театър се пукаше по шевовете от насъбралите се тълпи хора, а прииждаха и още.
Българският фолклорен ансамбъл откри фиестата, а после един след друг се заредиха арменски, венецуелски, гръцки, италиански, китайски танцови състави.
Грузинците ми отнесоха главата с изпълнението си. Като се започне от брилянтната хореография, премине се през синхрона в движенията и се стигне до завладяващата страст, с която танцуваха всички до един! Чиста еуфория!
Към края на вечерта китайският музикален състав изправи на крака публиката с изпълнението си на “Моя страна, моя България” и затвърди тезата, че на китаеца нищо не може да му се опре.
Последни бяха сърбите. Ако конферансието не беше обявило предварително откъде са, спокойно щях да ги сбъркам с български танцов състав. Просто сме едно към едно!

Фиестата ще продължи цяла седмица и с изключение на сряда /01.08/, всяка вечер на Античния театър ще можем да се наслаждаваме на хармонията от цветове, движения и звуци.

Въпросите, свързани с медитация, ме вълнуват от доволно дълго време насам. Правила съм, естествено, и опити  да медитирам. Те се изразяваха в следното:
Отпусках се на леглото и се опитвах да не мисля за нищо. Беше трудно, защото мисълта “да не мислиш за нищо” е също мисъл. Представях си, че се намирам в балетна зала с много на брой прозорци. По-скоро цяла една стена беше покрита с прозорци, през които надлъж и нашир се простираха тучни ливади. Като се изключи станката, прикрепена на другата стена, помещението беше празно. Нямаше дори огледала, което е странно за една истинска балетна зала. Вътре нахлуваше поток от ярка светлина, която сякаш имаше плътност, аз можех да я усетя като допир върху кожата. Тогава от нищот се разнасяше ефирна мелодия и ме издигаше леко във въздуха. Престоя на това място, ми носеше покой и удовлетворение. След това най-често заспивах много дълбоко.

Днес чета в ”Медитация Изкуството на екстаза, Ошо” :“ Суфи дервишите са използвали като техника, като сред­ство, танца. Ако се потопиш в танца, не може да продължиш да си интелектуален, защото танцът е нещо трудно. За него е нужно цялото ти същество. И задължително настъпва един момент, в който танцът се превръща в несъзнателен. Колкото е по-жизнен, по-енергичен, колкото повече си в него, толкова по-малко участие взема разумът. В един момент няма да танцуваш, а танцът ще те е завладял, ще те е поел.”

При аеробиката, която си е вид танц, много енергичен и изтощителен, изпадам в нещо като транс. Преставам да мисля рационално и се отдавам само на удоволствието от движенията на тялото. Това, предполагам, се случва след като престана да мисля кое движение след кое следва и целия процес става механичен. Тогава идва насладата от танца. Най-интересното е, че въпреки тежката умора, след приключване на тренировката усещам огромно удовлетворение и съм пълна с енергия.

Това си е моят начин да медитирам, ще се радвам да разбера дали и вие се опитвате някак да достигнете нирвана.

Това е корабът където хвърлихме предното зъбче на Наси. Мястото е оградено с телена мрежа и до самия кораб се стига само през една козя пътечка, обрасла с бурени и трева. Човекът, обаче, по обясними причини реши, че това и само това е перфектното обиталище на зъба (предната вечер бяхме гледали “Карибски пирати 3″). Първоначално пробвахме да минем тънко и да метнем зъба увит заедно с един камък в салфетка. За мое огромно съжаление, така не се получи и пристъпихме към план Б-превземане кораба на абордаж. С въжета не разполагахме, така че оставаше отворен въпросът кой ще се заеме с мисията по занасянето на реликвата до палубата на това продънено корито. Съответно там на лобното място трябваше да се кажат заклинателните и задължителни в такива случаи ритуални слова: “на ти, врано костен зъб, ти ми дай железен!”
Сещате се, че аз като една загрижена и отговорна мама не бих оставила сина ми да прескача ръждиви телове и да се промушва през висока колкото среден човешки бой трева, дето не се знае какво лази из нея. Така че оставаше моя милост да се заеме с изпълнението на нелеката задача.
Казах си едно “мечка страх, мен не страх”, плюх три пъти през рамо, дръпнах си мекото на ушите, направих “заключ” с пръстите на двете ръце и се шмугнах из буреняците.
На прибежки и припълзявания се добрах до желязната стълба и се закатерих. Тя пък беше по-паянтова от стола на нашите дето Джерито му оглозга краката и те го подариха. Не стола де, кучето.
Изкачих се криво-ляво до предпоследното стъпало и хвърлих прословутия зъб на палубата, като издекламирах силно заклинанието.
А на връщане Атанас ме гледа подозрително и вика:” Мамо, видях те, че не се изкачи догоре. Сигурна ли си, че го хвърли върху кораба?”  
Ама аз, аз съм си виновна…

Върнах се от морето и веднага бързам да се похваля със страхотен тен и ведро настроение, въпреки жегата.
Успях да се отпусна и да правя неща, които в нормалното ми ежедневие са останали някак встрани.
Ходех пеша! Наложи се да изоставя високите токчета още на втория ден заради стръмните и неравни улици в селото.
Отхвърлих категорично увещанията на Елко да ни остави колата. Кога щях да намеря по-сгоден случай да сляза за една седмица от превозното средство и просто да се наслаждавам на разходките пеш!
Това мое решение на моменти ми костваше доста усилия поради отдалечеността на крайбрежната ивица от хотела, в който бяхме отседнали с Наско. Плажната чанта, със свойството си да натежава след изминаване на определено разстояние, както и богатия арсенал от всевъзможни пособия за игра на пясъка също допринесе за моментно разколебаване от моя страна.
Като цяло, обаче, позитивите бяха много повече. След неколкократни “изгубвания” и лутания из преките на крайморското селце, накрая вече ни познаваха дори и уличните кучета. Оттам насетне Наско всеки път настояваше да се “губим”, а на мен ми беше приятно да му угаждам.
 “-Ти ги упъти погрешно!
  -Какво значение има! Така ще се загубят, а няма по-добър начин да попаднат на интересни места.”

Обърнах специално внимание на храненето и за пръв път от много време насам закусвах, обядвах, вечерях.
“Яжте умерено и го правете с удоволствие.“
Изпивах и по чаша бяло вино с вечерята, но без компания, защото Насето бързо си намери приятели.
Аз не можах. Не само защото повечето гости на хотела бяха чехи. Не съм си служила с езика много време, но при добро желание мога да водя елементарен разговор.
Не исках да се напрягам. Не се нуждаех от безсмислени разговори и любезни усмивки.
Стоях отстрани, наблюдавах смълчаното море и чувствах пълнота. Бях част от цялото, значи и цялото беше част от мен. Чувствах енергията. Тук и сега.
“Любовта изпълва всичко. Тя не може да бъде желана, защото сама по себе си представлява крайната цел.“
Това, което имах ми беше повече от достатъчно. Предимствата на all inclusive, предполагам.  

Убедих се и в това, че нашите мъже са хиляда пъти по-големи джентълмени от разните му там чужденци и в частност от чеха-мазен дебил, който не само че не се трогва да помогне на една петдесет килограмова дама докато се пъне да си премести чадъра, но и открито демонстрира липса на каквито и да е обноски като се подхилква нагличко на така създалата се ситуация.

Климатикът вкъщи продължава да е развален, но докато ни е нямало, едно добро духче с къдрава коса и сръчни ръце се е трудило неуморно, за да сглоби гардероба в детската стая и така обзавеждането на първокласника да е напълно завършено!

Цитатите са от “Вещицата от Портобело” на Паулу Коелю. Казват, че човек разбира една книга, когато я прочете в подходящия момент. Нещо такова се случи и с мен.

Аз не съм фаталист, карах си колата днес на ремонт, че даже и на фризьор ходих.

Фатално се потресох, изумих и втрещих обаче от две теми, които са разбунили блогърските духове и не мога да не линкна към първоизточниците им.

Първата доказва импотентността и плиткоумието на някои бг журналисти и разкрива жалките им опити да компрометират хората, които пишат по форуми и блогове.

Другата публикация  ме натъжи особено много, защото…ами нямам думи за такива действия, просто!
С две думи: полицията ни, милата, родната, излови де що има престъпници и мародери и тръгна да разследва един блогер заради писанията в личния му дневник!

Гротеска!

Добавено: Цялата блогосфера е настръхнала заради започналия лов на вещици от страна на ГДБОП. Искат да затворят устите на блогерите, защото казват неудобни истини. Казват ги  директно, на висок глас и без да се съобразяват със “силните на деня”. Говорят със сърце и душа, защото това са чувствителни, млади хора, които не само виждат  неправдите, не само са несъгласни с тях, но и се борят по своя си начин срещу злото-с ясна гражданска позиция и с перо!

А перото, както знаем, а вероятно и вие, господа полицаи сте разбрали, е по-силно от меча!

Ако някой преди време ми беше казал, че ще стоя посред нощите да сглобявам детско обзавеждане пък и да се кефя от това, щях със закон да го обявя за луд.

Елко влезе в ролята на майстор-дърводелец и сътвори чудеса само с двете си ръце и няколко отверки. Случваше се по два-три пъти да сглобява даден елемент или пък да не може да открие някоя част. На всичкото отгоре този дето е пакетирал плоскостите е страдал от хроничен заплес и е пропуснал да сложи упътване в кашоните. Разполагахме само с една цветна картинка на готовите мебели и несметни количества ентусиазъм. Оказа се достатъчно.

Аз се изявих като експерт по качествения контрол (нали съм си един виден естет ) и кетъринг обслужването. Любезно приготвях на майстора ментови коктейли и като еквилибрирах из между купищата кашони, му ги поднасях с възможно най-окуражителната усмивка на която съм способна.

След като в началото беше това:

 Някъде към 2.30 след полунощ се получи ето това:  

А Атанас дори не подозира. Хихихи. Представям си  физиономията му като се прибере днес от село!

Сега, повече от всичко друго на света, искам да завали.

И да вали цяла нощ, монотонно и равноделно.

И миризмата на дъжд и рохка земя да нахлува на глътки през прозореца.

Да ме облива на струи прохладния аромат на този толкова дълго чакан дъжд.

Като милувка от суров любим. Като шепот от далечна пролетност.

Като маяк във тъмна бездна есенна. 

Ще съм заспала може би, но в съня си ще вдъхвам неповторимата свежест на всяка капка.

Всяка капка ще измива зачатъците на тленност и ще ми носи безсмъртие.  

Аз ще съм в капката, която се стича по стъблото и попива дълбоко в земята.

Дълбоко, много дълбоко.

“I feel something falling from the sky
I’m so sad I made the angels cry.”

Миналата седмица климатикът изтръби едно предупредително гррр и умря! Клапите само изхрущяха сподавено и се затвориха завинаги, оставяйки нас, бедните тялом, да се пържим в дълбока покруса и собствен сос насред 40 градусовия ад. 
Това отприщи поредица от събития, които на пръв поглед нямат нищо общо по между си, но аз съм убедена в тяхната причинно-следствена връзка.

От Здравната каса наминаха да приберат лептата си, че идват отпуски, трябва да се ходи на море. Пък и нали си направиха ремонтче на сградата, сега е време да се избият паричките отнякъде. Що пък да не прежалим едни двеста левчета за нуждите на държавния монополист?! Така де, ние даже сами трябва да искаме да ни глобят, за да ги инжектираме финансово като наш по-по-най-равноправен договорен партньор! Това се казва лоялни и честни делови отношения!

Вчера пък, като реших да се разплатя с тях, се оказа, че дебитната ми карта е недолюбвана от де що има банкомат в района на Здравната каса. Уж на вкус и на цвят не подбирали тези машинки, стига да не си подминал нищожната подробност, че преди да теглиш, трябва да внесеш известно количество финикийски знаци. Нещо като квинтесенция на великата мъдрост: “имаш крава-пиеш мляко”! Е, аз кравата си я бях нахранила , пък така и не можах да пия ни мляко, нито суроватка дори. А говорим за  ПИБ, сериозна работа, все пак!

И така, омаломощена и незакусила в предиобедната мараня, суркам новите си чехли към колата, малко преди да изпадна в емоционален колапс. Набирам един след друг няколко телефонни номера, с надежда да се свържа с банката и да ме просветлят по въпроса за кравите и глобалното затопляне, а в краен случай и за състоянието на дебитната ми сметка. Оказва се, че срокът на валидност на картата е изтекъл и трябва да отида на място, за да си получа новата. Гххх, ама на мен парите ми трябват на секундата! “Съжаляваме за неудобството, такава е практиката.”
Така и не става ясно защо, след като съм през ден при тях и вече дори охраната не ме гледа лошо, никой не е сметнал за нужно да ме предупреди за тази тяхна крива практика. Да не говорим пък, че обстановката в ПИБ почти всеки път отчайващо напомня времената, когато висенето по опашки се беше превърнало в хоби на цяла една нация. Вече си имам за тях две на ум и при третото ще ми махат за сбогом.

Хубавата новина е, че морето е уредено и платено. Ще отмаряме в Черноморец от 15 до 22 юли, а ако ни хареса-може и още.

Имам си и чисто новичко фуджи, с което да се щракаме как пием чадърести коктейли на водния бар и правим пясъчни замъци на брега. Класика!

А мама утре има рожден ден и още не съм и купила подарък. Да ми е жива и здрава още дъълги години!

Казвала ли съм колко лудо и безрезервно обичам Дебелянов? 
Моят дзен днес:

Ще си отида от света,
тъй както съм дошъл-бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.