По повод 1 юни, денят на детето, Sunny пита дали пък ние не се радваме повече на този празник, отколкото самите деца. Ние, възрастните, имаме тази склонност да си присвояваме детските празници, водени от скрита надежда, че още носим детското в себе си и така ще се почувстваме поне за миг отново хлапета.
Защо са тези сантименти, кое ни кара да тъгуваме по този период от живота ни когато сме били най-уязвими, най-неопитни и съответно склонни да грешим? Опитваме се да компенсираме липсата на нещо, което безвъзвратно си е отишло и в замяна ни оставило куп отговорности и задължения, за много от които още търсим ключ?
По-справедливо би било да му се сърдим, че си е заминало ей така,  без предупреждение, без дори да размаха пръст и да каже „хей, аз бях дотук! голям си вече, оправяй се сам!“ , а вместо това се оставяме на носталгията да ни клатушка в безметежната си люлка.
Никой не е готов да порасне изведнъж, затова изкуствено се опитваме да удължим детството, този шеметно-хаотичен период от живота ни, като същевременно сме склонни да го идеализираме, съзнателно или не. Самозалъгваме се, че някъде в нас все още живее едно ухилено малко момиченце с фиби в косата, което скача на Дама и прави цигански колелета;
или пък, че някъде в съзнанието ни се спотайва едно палаво момченце, с наранени колене и прашка в задния джоб на панталона.
Не съм убедена дали в мен наистина има останала “искрица от детския огън“ и мога с часове да съзерцавам мравките, да гоня пеперуди и да имам колекция от „скъпоценни“ камъни, намерени на пътя, но знам със сигурност едно - не съм готова да се лиша от илюзията, че съм все още дете.