Ех, това моето писане е като на Наско апетита-като го няма, нищо не е в състояние да го предизвика;
като се появи-изяжда ти ушите! 
Мда, хубавата новина е че, детенце вече си хапва солидно (да чукам на дърво) и от отявлен злоядец се превръща в един малък чревоугодник. Нека! 
А дългият уикенд във Велинград беше доста приятен и разтоварващ. Тотален релакс и глезотии от сорта на сауни, джакузита и прочие спа пинизи. Исках да си довърша книжката, “Онова нещо” на Алберто Моравия, но не стигнах до нея.
След разходките и минералната вода се чувствах като изпрана и центрофугирана на високооборотната програма и заспивах още щом подушех миризмата на възглавница.
Първият ден, или по-точно следобед, мина неусетно. Направихме си разточителен обяд с аперитивите и предястията, както си му е редът, в сръбската таверна. Леко ни разочарова вратната пържола, с която Ромул, ротвайлерът-пазач в черешовата градина, идеално би тренирал здравина на захапката и ефективност на дъвкателни способности. Нали не сме дребнави, обаче, отдадохме го на случайността и резервирахме маса за същата вечер. Голяяма грешка от наша страна! Готвачът в този ресторант явно не е в час с нормите за добре опечена мръвка и подлага клиентите на системен тормоз като им сервира месото или полусурово или прегоряло. Подозирам, че е таен агент на някоя вегетарианска организация и участва в конспиративен заговор срещу консумацията на месо.
От друга страна оркестърът свиреше сносно, като в самото начало забиха яко Флойд и дотолкова ме изненадаха, че замалко да отида лично да ги поздравя. После, естествено, си подкараха чалгията и вечерта прие очакваните параметри. По едно време, докато бях в тоалетната, певицата нахлу при мен, като да я гонеха цяло племе канибали и помоли да и държа микрофона докато си свърши неотложната работа. Озовах се с микрофон пред огледалото в една ресторантска тоалетна-пълен абсурд, който предизвика неудържим смях у мен и разведри гадното ми настроение от едночасовото чакане на порцията рачешки ролца.
На другия ден се разходихме до Чепино, карахме водно колело на Клептуза и хранихме патиците с пуканки и слънчоглед. За състоянието на езерото не ми се говори, защото умът ми не го побира как досега не се е намерил някой да инвестира в това място и да го превърне от занемарена постсоц забележителност в привлекателен атракцион, какъвто потенциал има.
Водата беше преляла от коритото и се наложи да газим огромни локви като доволно се намокрихме до колене. Добре че времето беше топло, все пак, та успяхме да изсъхнем в движение.
Повече ми допадна разходката в гората над Клептуза, където си спретнахме импровизиран пикник на полянка, създадена сякаш точно за целта. Елко реши, че ще дялка лодки от кората на дърветата като си беше купил дори специален ловджийски нож. Ножът изглеждаше истински, с дръжка от еленов рог и калъф от брезентов плат с маскировъчен десен. Понацупи се като ме видя, че го бях омазала, докато режех сиренето с него и после старателно го избърса с кърпа. След десет минути Насето дойде да ми съобщи с трагичен глас, че ловджийският нож се е счупил в ръцете на баща му, докато се опитвал да откърти с него парче от кората на едно дърво. На слизане купихме друг нож, по-обикновен.
Същата вечер ядохме в съседен ресторант, където храната беше вкусна и не се налагаше да чакаш до пенсия за порция белени домати със сирене. Жалко, че не запомних името на това заведение, което се намираше само на стотина метра от хотел “Рим”, в който бяхме отседнали.
На другата сутрин след закуската мъжете се къпаха за последно, а на мен не ми се мокреше отново и реших да поприготвя багажа за тръгване. Мислех, че съм взела всичко, но вечерта Наси писна за Мачо, малкото плюшено мече, с което се приспива(ше) до предната вечер. Порева малко, но се успокои като му обещах друго.
Утре ще го водим на контролен преглед за гърлото и дано да не се изпусне пред доктора, че кашаво-течно-попарената диета, която трябваше да спазва 10 дни, малко я посъкратихме накрая.
