Под дъгата

Като бях малка вярвах, че когато в стаята има човек, който похърква, мога да го накарам да престане, ако цъкам с език. Понякога това помагаше, но в повечето случаи езикът ми се изприщваше от цъкане, а хъркащият блажено донацепваше поредния тон дърва.

Сега вече ми е ясно, че колкото и да се правя на швейцарски часовник, файдата е никаква. Обаче днес прочетох, че по груби изчисления при средно ниво на хъркане партньорът губи около две години сън от живота си!
А като се изключи хирургическата намеса, на практика лек за тази болест няма.
Затова пък има тапи за уши, препоръчват специалистите.

Невероятно, но факт: през 1993 г. в Книгата на рекордите на Гинес е записан случай на хъркане на мъж със сила 93 децибела, което по интензивност е точно на 2/3 от нивото на шума на излитащ Боинг 747.
Хич не завиждам на жена му!

С абсолютно нищо, като се изключи липсата на годишен приз за Ъпсурт.

Чудите ли се какво е общото между Джеймс Бонд и българската популярна музика? Ако си нямате друга работа, продължавайте да се чудите, защото няма кой да ви отговори на този въпрос.

Операторите ни спестиха физиономиите на номинираните, докато “тръпнат в очакване” да чуят кой печели наградата в тяхната категория. Като компенсация имаше само несполучливо отиграно въодушевление от страна на победителите.

Все същите обичайни заподозрени, мултифункционалният Део (гаранция тоя е агент под прикритие на извънземните ) и бутафорно пеене на плейбек.

Поздравления за идеята да пуснат Руши да се фръцка по сцената, но вместо куче, да му бяха дали и реплики чат-пат. Вече има кой да удуши Руши-неговият пес дългоуши!

Нелепите бъзици по адрес на Ирина Флорин и Петя Буюклиева пък бяха проява не само на лош вкус, но и на ужасно плиткоумие. Не ме усмихнаха по никакъв начин, само ме издразниха.

Като се изключи очеизвадния плейбек, представянето на новите песни на Дони и Нети, Белослава, Д2 и Васко (без)Кеца беше добро. Декорите също си ги биваше, а полусферичната въртяща се джаджа, с която се появяваха “звездичките” ни, беше сполучлива хрумка, макар и не дотам оригинална.

Равносметката:

Най-добър бг албум-”Еклесиаст” на Каризма, които са победители и в категориите най-добър дует и най-добра бг песен на годината. За тях или добро или нищо.

Най-добър бг изпълнител е Графа, който отнесе и статуетка за най-добър композитор на годината. Ех, да не повярваш, че това е онова малко сладко момченце, дето излизаше да пее с мама и тати навремето!

Най-добра бг изпълнителка е Мария Илиева-браво на момичето, заслужава!

Най-добра бг група на годината са Gravity Co-хич не са лоши, но да вземе да се замисли фронтменът им за една лека диетка и малко физически упражнения ли?

Като цяло прилична церемония и солидно количество блясък, но я нямаше интригата в цялата игра. Колкото до българската популярна музика, мисля да не бързам да и слагам кръст, а да и дам още един шанс, защото макар и в лимитирана серия, тя пак ме радва и ми носи много положителни емоции.

Вчера гледахме комедията “Тартюф”, постановка на Младежки театър ” Николай Бинев”, който гостуваше в Пловдив.
Предполагам в днешно време е много трудно да се поставя класическо произведение, което едновременно да е актуално към настоящия момент и в същото време да е запазило основната идея на автора.

В самото начало на пиесата прави впечатление голямата кръгла маса по средата на сцената върху и около която се върти цялото действие. Тя се превръща ту в подиум на който “дефилират” актьорите в своите ефектни костюми, ту в скривалище за “подслушване” без което е трудно да си представим класическата комедия.
За момент дори се асоциира с греховно ложе където се разгарят страстите между Тартюф и Елмира, съпругата на Оргон (в ролята влиза Койна Русева). От друга страна младият актьор (Николай Луканов, ако не бъркам) пресъздава един много по-нетрадиционен образ на Тартюф, отличаващ се с ярко изразена чувствителност, която предизвиква симпатия и дори на моменти съчувствие у зрителя. Той е представен повече като жертва на низките страсти, които владеят членовете на семейството на Оргон, отколкото като типичният злодей и лицемер, който цели единствено да се облагодетелства на чужд гръб. Той е измаменият влюбен, който търси отмъщение заради наранените си чувства и е готов на всичко за да го получи.

Странно на пръв поглед, но доста интересно и не съвсем безпочвено виждане на режисьора Иван Урумов за тартюфщината във всеки един от нас. Както всички знаем главният герой се появява чак в трето действие на пиесата, което е съвсем тенденциозно от страна на Молиер. Той оставя другите герои да говорят за него и по този начин да го изграждат като образ пред публиката. Но дали винаги това, което другите говорят за нас отговаря на истината?

Представлението си струва да се види, а моят съвет към всички, които ходят на театър е: изключвайте мобилните си телефони преди самото представление, иначе рискувате да си навлечете заслужения гняв на цялата публика !

Пролет е, нито първа, нито последна.
И щъркелите долетяха в гнездото си, напук на
дъжда и всички отминали надежди.
Ах, Лилиев…безкрайно нежен и откровен:
“В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!”

А ето го и моят отговор:
…за благослов прозирни пръсти пак ще свие
и двамата окриляни от нейната усмивка блага
души един на друг смирено ще разкрият,
ще шепнат тихо
и ще чезнат в мрака…

Отдавна имам мерак за комплект прибори за приготвяне на фондю. Някои не могат на масата без хляб, други без месо, аз не мога без сирене. Идеята да топя препечен хляб или малки късчета месце в коктейл от разтопени сирена ми се вижда много привлекателна. Приятели ме убедиха, че е излишно да купувам и обещаха да ми услужат с техния, който и без друго не ползват. Благодаря!
Ако ми иде отръки, ще си купя собствен.

От няколко дни вкъщи си имаме ново хоби, вечер пием чай.
Получи се откакто миналия месец всички вкупом се изпонатръшкахме и пихме бронхо чай за кашлица с мед и лимон. После болестта отмина, навикът остана.
Ще ми се да имам един от онези ретро бързовари за чай, дето по аниметата си имат очички, че даже и приказват, но не знам дали се намират все още.
Хващам се, че знам малко неща за видовете чай, начините на приготвяне и сервиране, а то си е цяла наука. Далеч съм от мисълта, че сега ще хукна да изучавам Чаената церемония, предрешена с кимоно и japan-ки, но ми се иска да мога да приготвям хубав чай.

Стара песен с нова трактовка.

Сутринта имах неприятен инцидент с колата. Правех маневра на платения паркинг на булевард “Независимост” и незнайно как отдясно изпадна един велосипедист. Мигачът си цъкаше подобаващо, но човекът явно е пропуснал тази подробност, а и аз не бях го видяла в огледалото за обратно виждане. В един момент с периферното зрение мернах, че някой е приклещен между спрелите коли и моя все още движещ се автомобил и скочих на спирачките. Изхвърчах от пежото и захванах да се извинявам и да разпитвам човека, горе-долу моя възраст, дали е добре и има ли нужда от лекарска помощ, а той ми се ухили едно такова всеопрощаващо и вика “спокойно бе, нищо ми няма”. Слава богу, читав беше! Яхна си колелото и си продължи по пътя. Сигурно съм изглеждала доста сащисано, та човекът не посмя да се оплаче дори. Закачам си една висяща обица от днес, освен всичките там МПС-та, мотористи и пешеходци, да обръщам специално внимание и на колоездачите!

Мразя, мразя да си губя нещата! Не съм в 5 клас да му се не види! Не е честно! Голямо мрън.

Какво сега, да си вържа ключа на врата с ластик от бельо и да си пъхна парите в чорапа?!

Ще ме спаси ли това от проклятието да губя вещи? Вече започвам да си мисля, че аз не просто губя неща, а нещата бягат от мен по една или друга причина. Не съм им симпатична или пък влизам в разрез с разбиранията им за живота и те решават, че не желаят повече да си губят времето с мен . А може би се чувстват пренебрегнати и недооценени, не знам…

Ето например моите прекрасни слънчеви очила-няколко дни беше облачно и нямах нужда от тях и днес, когато ги потърсих, за да предпазя околоочния си контур от преждевременното образуване на “пачи крак”, с мъка открих, че те липсват от съдържанието на дамската ми чанта. А по бегли спомени трябваше да са там и кротко да си почиват в прохладата на синия велурен калъф. Мдам, явно всичко е било изпипано до най-малката подробност и осъществено с брилянтна прецизност от тези на пръв поглед кротки тъмни очила.

Не им се сърдя, наистина. Знам, че дори и най-обикновените слънчеви очила имат право да търсят щастието си върху нечий друг нос. Минало.

Тази снимка на сина ми публикувах лятото в един пост за морските ни приключения.
Днес една приятелка ми се обажда и ми съобщава най-тържествено, че същата снимка се мъдри в новия брой на
“Домашна енциклопедия за здравето”, свитък 10, стр. 34 без никой от редакцията на това списание да се свърже с мен и най-малкото да ме уведоми. Ако са си мислели, че от майчинска гордост и суета няма да реагирам и ще подмина това грубо нарушаване на лиценза на блога, здраво са се минали. Освен това във въпросната статия никъде не е посочен източника на снимката. Днес снимка, утре? Питам се за какво ги слагаме тези лицензи и има ли смисъл от цялата тази работа с правата?!

Моля блогобщоността за мнение и съвет по този случай.