От днес пускам нова категория озаглавена “герои на нашето време”. Това ще е нещо като галерия от портрети на интересни хора, които по някакъв начин са успели да ме заинтригуват и да се запитам каква точно е тяхната история, защо са такива каквито са. Ето и първата история:

Беше 14 февруари. Хората прииждаха на талази, но тези двамата бяха различни. Забелязах ги още от вратата. Оглеждаха се за свободни места в заведението и като разбраха , че по всички маси надменно се мъдрят табелки “reserve”, се запътиха към нас като развяха подкупващи усмивки. Поканихме ги учтиво на двата свободни стола и продължихме разговора си.

Съблякоха палтата си, но тя остана със сивееща шапка, която напомняше на капела, а може някога наистина да е била капела. Поръчаха аперитив-жената голяма водка с кола и кисели краставички; мъжът-млечна салата с фанта и продължиха да разглеждат менюто, канеха се да вечерят. С отработен жест дамата запали цигара и ме погледна малко от високо с воднисто сините си очи. Беше около шейсет годишна, с чиста опъната кожа и излъчване на аристократ.

“Аз съм цигуларка в Пловдивската опера - започна тя с леко приповдигнат тон - мъжът ми е шахматист, печелил е много състезания. Мислехме да вечеряме навън, но нали е празник, няма никъде места!”-лека досада се усети в гласа и. Водката пристигна и като вдигна наздравица тя отпи доволно голяма глътка и се разбъбри весело.

Гросмайсторът само кимаше от време на време, без да я поглежда. Съсухрен, с окапали зъби и апатичен поглед, той спокойно ядеше салатата си, без изобщо да се включи в разговора. Сякаш разиграваше наум партия шах и обмисляше поредния си ход.

С всяка изпита глътка цигуларката ставаше все по-словоохотлива. Разказваше за турнетата из Европа, за колегите, с които обичали да си пийват по чашка-две след концерт за разпускане. След третата водка, спомена нещо и за сина си, но някак мимоходом, без типичния за майките ентусиазъм. Разбра се само, че е стар ерген, без доходи и постоянна работа.

Пушеше със същата страст, с която разказваше за живота си, а като всмукваше от цигарата, тънката очна линия на клепача и се извиваше  артистично във формата на полумесец. Поръча си поредната водка и шахматистът започна да я гледа леко укорително. След като се беше справил без усилия с вечерята си, той се прехвърли на порцията на партньорката си. После си поръча десерт и при вида на шоколадовия пудинг поръсен с орехови ядки, погледът му заискри така като че беше матирал противника си след дълга и тежка партия шах. Оживи се, почти се усмихна.

Точно в този момент разбрах нещо: тези двамата, въпреки различията по между им, живееха в някаква духовна симбиоза, която за страничен човек изглеждаше странна и абсурдна, но за тях си беше напълно нормална и търсена дори. Те бяха щастливи.