декември 7, 2006
18 души тази вечер няма да се приберат у дома при близките си. 18 семейства на Коледа няма да приготвят празнична трапеза, а ще раздават оплакано жито. 18 покосени човешки живота…
Преди време гледах една психария с Ричард Гиър, в която се твърдеше, че преди всяка голяма катастрофа или бедствие, при нас идва Черен ангел с крила на пеперуда и се опитва да ни предупреди за предстоящото нещастие. Малцината, които успяват да видят това същество, са разкъсвани от болка и мъка, приемайки в себе си цялата тежест на чуждото страдание.
Че грамадни черни пеперуди, които възвестяват смърт, има само по филмите, е ясно на всички. Обаче се питам друго. След като се наричаме хора, имаме ли очи за нещастието или ни е страх от него и предпочитаме да се скрием в блажено неведение? Имаме ли воля да го допуснем близо до нас, за да го усетим или след хлопването на пътната врата, то изчезва, престава да съществува?
Сърцето се е превърнало в пропускателен граничен пункт и ние решаваме кои чувства да преминат отсам и кои да останат отвъд бариерата. На някои слагаме черен печат и толкова.
Способни ли сме да нарушим поне за малко душевния си мир, като приемем в сърцата си чуждата мъка? Можем ли да страдаме за другия така, както Спасителят е страдал заради нас? И дори цялата история с възкресението да е само един мит, това е най-великият пример за алтруизъм в историята на човечеството. А ние, като негови последователи, оправдахме ли доверието му, научихме ли уроците му? Или всичко е било напразно и какавидата никога няма да се превърне в пеперуда?!
…и прости ни греховете, както и ние прощаваме на нашите длъжници…
Амин
декември 8, 2006 at 12:20 am
Вестниците ще попишат малко, пък ще забравят. Службите също ще посъчувстват малко, пък след това и те ще забравят.
Ще помнят само близките, тези които вече са останали сами.
Такива трагедии не стават случайно. Случайността само подпомага безотговорното поведение на пътя. За да може след това да се намери виновника, в лицето на “някой друг” или на атмосферните условия, например.
декември 8, 2006 at 8:10 am
когато бях малка и се чудех на баба ми как може да плаче на всяка тъжна статия във вестника, на всеки репортаж за нечие страдание по телевизора, та дори и на некролозите на непознати хора във вестника - мислех си, че сълзите и са твърде “лесни”, следователно не дотам искрени… сега и аз плача - на всеки филм, в който хората понасят някаква мъка. Трябва да изживееш някаква страдание, за да разбереш колко е тежко и непосилно да загубиш близък и как живота става буквално за секунди друг - нищо вече не е същото. Тогава без да искаш границите на сърцето ти стават безвизови - пропускаш всяка чужда мъка, за свое успокоение, за успокоение на близките страдащи, жалиш за тях, за себе си, за всичко….и плачеш, плачеш много. Колко ли мъка е понесла милата ми баба - винаги си спомням сиво-зелените и очи, плувнали в сълзи ….
декември 8, 2006 at 10:16 pm
нужно ли е политиците да се надпреварват да тичат към мястото на злополука, в която са загинали над 10 души? да, нужно е, иначе някой ще каже, че са коравосърдечни и ще им поиска оставката. а с какво ще помогнат политиците ако отидат? ще окажат по-ценна помощ от бърза помощ, от гражданска защита?!?
с какво ще направим света по-добър ако плачем за всяка смърт, отразена във вестниците?
мисля, че е по-смислено да плачем за безсмислените и жалки животи, които си текат полрай нас и не благоволяваме да забележим … щото не са толкова драматични и впечатляващи като смъртта на няколко души накуп при злополука или пък жестокото убийство.
още по-смислено от плача е да направим нещо … ако можем, разбира се.
и все пак не може всеки да огрее навсякъде. не може всеки да е зает с оплакването на всички умиращи всеки ден.