Под дъгата

Току що ме зашеметиха с една новина, която ще преобърне живота на родителите ми на 180 градуса. Решили са да дадат хранителния магазин под наем на някаква фирма, която се занимава с търговия на компютърни консумативи. Това, с даването под наем на магазина, го слушам от няколко години насам и когато наскоро майка ми пак отвори дума за това, мислех, че просто е поредното колебание след отпускарския месец август и ще отмине както винаги досега. Но се оказа, че този път са взели твърдо решение. Половината живот на майка ми е преминал в този магазин, а от близо десетина години баща ми и брат ми също му се бяха посветили. Недостатъкът на бакалията е в нейното местоположение, в центъра на града. По наблюдения на баща ми, крайните квартални магазинчета, където има голямо стълпотворение от хора, процъфтяват. Нашето е в един от старите аристократски квартали в центъра на Пловдив, където средната възраст на хората е около 50 години и нагоре. Младите са се изнесли по чужбината, кой учи, кой работи навън. Деца почти няма, а и пенсионерите предпочитат да съчетават пазаруването с разходките до Четвъртък пазара, който е съвсем наблизо. Краят на една бакалия. Точка.

След като ми съобщи за решението си, мама ми каза: “Вери, отсега правим планове за другото лято, как най-сетне ще отидем с баща ти на море и ако нямате нищо против, ще вземем Насето с нас. ” Милата ми…

Ако опиташ да я нарисуваш

като картина на стената

бои и четки няма да са  нужни,

а само силна вяра и желание

и не да следваш път утъпкан и удобен,

а горска диря самодивска и усойна

с безброй светулки-елфи в мрака,

със тайнствени цветя, които чакат

нефритени устни луната да свие

за вечерната им благословия.

И ако видиш нейната премяна

сред капките роса да се белее,

грабни я и тръгни след вятъра

а тя…сама ще те намери.

***

И спят цветята и лъчи сънуват

и самодиви по поляните танцуват…

***

Това заглавие не ми харесва особено, но не можах да измисля друго. Колебаех се между “картина” и “в трето лице”. Накрая ги събрах в едно и се получи ”картина в трето лице”. Някой ако има по-добри предложения, готова съм да ги чуя.

Улавям се напоследък как приемам нещата около мен за даденост. Не говоря само за хората, които обичам-семейството, роднините и приятелите ми-те, разбира се, са на първо място сред приоритетите ми. Става въпрос най-вече за възможностите, които съм  имала и тези, които се откриват пред мен. Шансът да живея и да работя тук, в България. Никога не съм живяла в чужбина, не мисля че ще мога. Преди няколко години, когато всичко живо емигрираше, си говорихме с Елко да разпродадем каквото имаме и да заминем да работим навън. Добре, казах му, ние хубаво ще заминем, то това е най-лесната работа, ами там с какво ще се занимаваме? Нито ти си компютърен специалист, нито аз съм мозъчен хирург. Най-много с парите, събрани от бг, да отворим някое кръчме и да мием чинии, докато ни излезнат ципи между пръстите. То това и тук може да го правим с почти същия успех. Дюкянче нещо, бакалийка да завъртим, ама има ли смисъл?! Те големите вериги Метро и Била  налазваха празните ниши  и тук вече с пълна сила, та там ли, в лоното на пазарната икономика?! То ние накъдето отиваме, онези се връщат с развян байряк даже! Я давай да си натискаме парцалите тук, където имаме вече някаква стабилност, че от А и Б не ми се започва пак. Тогава направихме избор, решихме да останем и не сбъркахме. Инвестирахме някой лев тук, някой лев там и взе, че се получи. Също и много изгубихме, но важното е здраве да има, пари се печелят. Общо взето изкарахме късмет, какъвто не всички, захванали се с някакъв бизнес в бг, имат. Можеше и да сме много зле, но по-добре на хляб и сол в бг, където все ще се намери някой да ти донесе и чубрица, пък дори и малко олио, та да си направиш циганска баница. То на чужденеца ако се опиташ да му обясниш какво е циганска баница, само ще гледа умно и най-много да ти се примоли да не му крадеш колата.

Пак се отплеснах като провинциалистка в бутиков магазин, а исках само да си напомня, че всичко което имам е ценно и не искам да го губя. А иначе да, мрънкам понякога, но то е чисто профилактично.

Слушам музика и гледам в точка. Много ме бива.
Мисля си даже, че мога да подобря световния рекорд в дисциплината “гледане в една точка”, ако си го поставя за цел. Погледът се замъглява, главата натежава и ако знаех какво точно усеща човек, когато медитира, сигурно щях да кажа, че медитирам. Обаче не съм сигурна,че знам. Опитвала съм да изпадна в такова състояние няколко пъти и ако не се лъжа, веднъж почти успях. Естествено, бях заела поза “лотос”, с кръстосани крака и длани обърнати нагоре. Казват, че трябва да освободиш съзнанието си и да се опиташ да не мислиш за нищо, за да достигнеш онова, другото ниво на разума. То на думи е лесно, но я се опитайте да не мислите за нищо! Трудно! Дори самата мисъл, че не трябва да мислите за нищо, няма да ви остави на мира и ще се мотае там някъде в главата ви като червейче в узряла праскова. Аз успявам да се освободя от мисли единствено в залата, когато в края на тренировката се чувствам като премазана от товарния влак, а Таня, инструкторката, ми крещи: ” Верааааа, Л-карнитина не действа, когато си почиваш!” .  Но дори и тогава има мисъл в главата ми, ама да не казвам каква!
Та засега се отказвам от начинанието си да не мисля за нищо и си продължавам с гледането в точка. Това поне го мога със сигурност.

Тази песничка е от едно анимационно филмче от поредицата ”Земята преди време”. Двамата  отрицателни герои във филма-крокодила Дил и птицата Ики, които всъщност са неразделни, се карат ожесточено:

Трябваш ми като въшка в легло,

а ти на мен като паяк в ухо-

Не можеш без мен една минута.

Кой мисли за теб?!

Трябваш ми като подъл капан,

а ти на мен като бълващ вулкан.

Загиваш без мен, дори не виждаш.

Кой мисли за теб?!

Кой си ти-проскубан и раздърпан,

невиждан грозник, а пък се мислиш за умник!

А кой си ти-създание нещастно,

дебела гнусна твар, търбуха си влачиш вместо товар!

О, марш оттук ти пернат дребосък,

изчезвай ти, крокодилски жълтък.

Ужасен си днес, не те понасям,

а твоята реч не ми изнася.

Без тебе ми е много по-добре,

но кой мисли за теб?!

Трябваш ми като зимен сезон,

а ти на мен като спукан балон.

От всички зверове си най-загубен

Кой мисли за теб?!

Трябваш ми като шумен съсед,

а ти на мен като вкиснал оцет.

По бавния ум ти нямаш равен.

Кой мисли за теб?!

Марш оттук, ти пиле кривогледо,

със смешни крака и с клюн като бастун!

Марш оттук, туловище такова

и ти не си наред, като баща си си проклет.

О, трябваш ми като остри зъби.

От всяка твар най-нищожен си ти.

Разстроен съм днес от твоята злоба,

в сравнение с теб съм тъй чаровен!

Чудесни са безкрайните кавги,

безумецо, това не ти е виц!

Но весело е, знаеш го нали?

Но кой мисли за теб!

Днес е 04.09.2006 година! Точно преди 7 години на този ден се омъжих. Със сватба, много гости, цветя и суматоха. Със сълзи в очите на баща ми и нескривана гордост в погледа на майка ми. С  блудкаво-сладкия вкус, останал от залъка хляб, придружен с шоколадов бонбон в църквата и краткото опиянение от изпитото на екс шампанско. А роклята ми, ах, роклята…! Приказна! Ръчно шита от шифон и сатен, галещи кожата с чувствено-студен допир. Семпло бюстие, без презрамки и кринолин, много модерен тогава, с брюкселска дантела по краищата. С ръкавици до лактите и малка чантичка от същия плат като роклята. Обаче валеше или по-скоро ръмеше през цялото време и въпреки че всички се радваха на дъжда и пророкуваха, че “ще ни върви като по вода” , аз мразех този дъжд. Той омърляви роклята ми и превърна красивата дантела по ръбовете на полата в неестетично висящ къс плат. При все че бях планирала сватбата до най-малката подробност, този дъжд не го бях предвидила. А също и страхът, който ме завладя надолу по стълбите, когато ти ме носеше на ръце. Все си мислех, че ще се подхлъзнеш на мокрото и ще полетим надолу, за ужас на всички присъстващи. После, разбира се, във вихъра на танците и веселбата, забравих за тези мои притеснения и се радвах на празненството. Бях чувала, че този ден минава бързо и после човек не си спомня почти нищо от тържеството, затова се мъчех да запечатам в съзнанието си каквото можех-образи, цветове и усмивки. Спомням си ясно почти всичко, дори и гласът на жената в обредния дом, по-монотонен и от септемврийския дъжд - ” дума се дава за обич…” И не искам никога да го забравям.

Честита годишнина, мили мой! Дръж ме здраво по стълбите! 

Желанието му да кара скейтборд отлежа няколко месеца на балкона и тъкмо щях да го причисля към онези обичайни детски прищявки, които започват с голям ентусиазъм, а завършват по-бързо и от серийка за Том и Джери, когато  днес  той обърна шапката с козирката назад, грабна дъската и изскокна на улицата. А дъската е много яка - малък размер, но изглежда съвсем истинска. Отгоре има грапава повърхност, за да не се хлъзгат неопитните крачета, а отдолу е шарена с графити.