Улавям се напоследък как приемам нещата около мен за даденост. Не говоря само за хората, които обичам-семейството, роднините и приятелите ми-те, разбира се, са на първо място сред приоритетите ми. Става въпрос най-вече за възможностите, които съм  имала и тези, които се откриват пред мен. Шансът да живея и да работя тук, в България. Никога не съм живяла в чужбина, не мисля че ще мога. Преди няколко години, когато всичко живо емигрираше, си говорихме с Елко да разпродадем каквото имаме и да заминем да работим навън. Добре, казах му, ние хубаво ще заминем, то това е най-лесната работа, ами там с какво ще се занимаваме? Нито ти си компютърен специалист, нито аз съм мозъчен хирург. Най-много с парите, събрани от бг, да отворим някое кръчме и да мием чинии, докато ни излезнат ципи между пръстите. То това и тук може да го правим с почти същия успех. Дюкянче нещо, бакалийка да завъртим, ама има ли смисъл?! Те големите вериги Метро и Била  налазваха празните ниши  и тук вече с пълна сила, та там ли, в лоното на пазарната икономика?! То ние накъдето отиваме, онези се връщат с развян байряк даже! Я давай да си натискаме парцалите тук, където имаме вече някаква стабилност, че от А и Б не ми се започва пак. Тогава направихме избор, решихме да останем и не сбъркахме. Инвестирахме някой лев тук, някой лев там и взе, че се получи. Също и много изгубихме, но важното е здраве да има, пари се печелят. Общо взето изкарахме късмет, какъвто не всички, захванали се с някакъв бизнес в бг, имат. Можеше и да сме много зле, но по-добре на хляб и сол в бг, където все ще се намери някой да ти донесе и чубрица, пък дори и малко олио, та да си направиш циганска баница. То на чужденеца ако се опиташ да му обясниш какво е циганска баница, само ще гледа умно и най-много да ти се примоли да не му крадеш колата.

Пак се отплеснах като провинциалистка в бутиков магазин, а исках само да си напомня, че всичко което имам е ценно и не искам да го губя. А иначе да, мрънкам понякога, но то е чисто профилактично. ;)