Днес е 04.09.2006 година! Точно преди 7 години на този ден се омъжих. Със сватба, много гости, цветя и суматоха. Със сълзи в очите на баща ми и нескривана гордост в погледа на майка ми. С  блудкаво-сладкия вкус, останал от залъка хляб, придружен с шоколадов бонбон в църквата и краткото опиянение от изпитото на екс шампанско. А роклята ми, ах, роклята…! Приказна! Ръчно шита от шифон и сатен, галещи кожата с чувствено-студен допир. Семпло бюстие, без презрамки и кринолин, много модерен тогава, с брюкселска дантела по краищата. С ръкавици до лактите и малка чантичка от същия плат като роклята. Обаче валеше или по-скоро ръмеше през цялото време и въпреки че всички се радваха на дъжда и пророкуваха, че “ще ни върви като по вода” , аз мразех този дъжд. Той омърляви роклята ми и превърна красивата дантела по ръбовете на полата в неестетично висящ къс плат. При все че бях планирала сватбата до най-малката подробност, този дъжд не го бях предвидила. А също и страхът, който ме завладя надолу по стълбите, когато ти ме носеше на ръце. Все си мислех, че ще се подхлъзнеш на мокрото и ще полетим надолу, за ужас на всички присъстващи. После, разбира се, във вихъра на танците и веселбата, забравих за тези мои притеснения и се радвах на празненството. Бях чувала, че този ден минава бързо и после човек не си спомня почти нищо от тържеството, затова се мъчех да запечатам в съзнанието си каквото можех-образи, цветове и усмивки. Спомням си ясно почти всичко, дори и гласът на жената в обредния дом, по-монотонен и от септемврийския дъжд - ” дума се дава за обич…” И не искам никога да го забравям.

Честита годишнина, мили мой! Дръж ме здраво по стълбите!