Както споменах в един от по-предните постове, Пловдив стана домакин на първото в историята на България издание на музикалния фестивал с традиции в много европейски страни Honky tonk. Като едни отявлени европейци, стъпили вече и с двата крака в ЕС, ние също решихме да се включим в това културно- масово мероприятие. Закупихме си билети, респективно гривни, още в събота по обяд, скрихме ги на сигурно място, далеч от пакостливи детски ръчички и информирахме свекито, че на 28.09 вечерта/четвъртък/и предстои гледане на дете. Не че някога сме имали проблем с това, но просто жената е с нарушено слухово възприятие и в повечето случаи откриването и по телефона е въпрос на чист късмет. Чуете ли някъде в Пловдив гръмогласна мацка да крещи в мобилния си телефон и да повтаря по десетина пъти едно и също изречение като натъртва на всяка дума, да знаете, че това не е някоя ревнива истеричка, която си мисли,че е хванала гаджето си в крачка, а чисто и просто това съм аз и говоря със свекърва ми по гсм-а. След като уредихме и тази формалност, бяхме напълно готови да покорим хонки-тонк, като кинг-конг в хонк-конг 
(не съм наясно с етимологията на словосъчетанието, но Петър, мъжът на моята приятелка Бистра, ни просветли по въпроса, като каза, че хонки-тонк идвало от някакъв фолклорен фестивал, който се провеждал в Тексас или нещо от сорта беше… ).
И така в четвъртък вечерта, пременена с най-късото мини, което имам, приличащо повече на препаска на бедуин, отколкото на пола и ботуши в стил “вързала съм коня отвън”, се качвам в таксито и наум проклинам приближаващия дъжд. Чадър, естествено, не нося, а на изсушената ми коса малко влага и трябва, за да забрави, че не е естествено права. Присещам се, че съм си взела поне яке и това ми носи някаква утеха като временно прогонва нерадостната мисъл от главата ми. Казвам си, че тази вечер ще му отпуснем края, а петъка все ще го избутаме някак си, на двойни кафета и седалгин-нео, ако се наложи.
Влизаме в Петното на Роршах, но още е толкова рано, че сме само ние и персонала, което ни дава възможност да си изберем подходящи места с добра видимост към сцената, но и достатъчно уединени, за да избегнем възможността да сме част от програмата. Поръчваме си питиета и се унасяме в сладки приказки, като грижливо внимаваме да не говорим за работа. Още преди да сме привършили кой с уискито, кой с мартинито, заведението започва да се пълни, като по китките на всички присъстващи се забелязват зелените гривни-пропускът за Honky-tonk-без които нямаш правото да си част от фестивала. Тук ще свирят група Safo, млада и все още не толкова популярна банда с мелодично поп-рок звучене. На сцената излизат пет симпатични момчета и още след първите няколко акорда, става ясно, че купонът ще бъде на шест. Възрастта наистина не е критерий за професионализъм при музикантите, а една от идеите на този фестивал е точно да се даде път на младите изпълнители и да се популяризира музиката им. Групарите забиват яко, първо авторски парчета, а после и няколко на английски и публиката изпада в еуфория. Ние също не оставаме безразлични и се включваме в ритъма на танца, кой с леко поклащане, кой с полупрофесионални майсторски движения . Фотографската гилдия щракат като обезумели и за момент ми става мъчно за тях. Те са тук по работа, горките…Пробвам и аз да стана част от тях, с моята нищожна 2 мегапикселова камерка на гсм-а, но след два неуспешни опита, предвид слабото осветление, се отказвам. В този момент разбирам, че от мен фотограф никога няма да излезе и се връщам с походка на египтянка към танцовите си занимания, които, за разлика от снимането, ми се отдават с много по-голяма лекота. Направо “ще скъсам въжето” , както образно обича да се изразява един приятел, когато му се очертава бурна вечер. Заедно с чисто новия ми чорапогащник, който се сдобива с една прекрасна тлъста бримка . Приглушеното осветление ми е съюзник, но все пак едно подло гласче, там някъде, не пропуска да напомни чат-пат за окаяното състояние на чорапогащника ми. Бистра и Петър най-накрая пристигат, секунди след като Сафо са приключили с първия си концерт за вечерта. Ще има още, но по-късно след 24 часа, пак тук, в Петното на Роршах. Междувременно се изнасяме последни към Мармалад, където ще свирят група ТЕ. Както се очакваше, места няма и ще трябва да стоим на един крак, балансирайки с дамска чанта в едната ръка и яке в другата. Но кой е казал пък, че трябва да ни е удобно?! Сливаме се с тълпата и наостряме уши да чуем импровизациите на Любо и компания, като без да се усетим, започваме да припяваме на популярните мелодии. В един момент фронтменът запява “Слушай ме, слушай ме” на Белослава и още преди да сме разбрали какво става, той ни призовава да я аплодираме. Оказва се, че певицата е в клуба като клиент, дали случайно или във връзка с фестивала, не знаем. Тя обира бурните ни овации и излиза на сцената да ни зарадва с кратко изпълнение на популярно парче и с приятелски целувки, след това, между нея и Любо. Не след дълго бандата свири няколко туша и вокалистът съобщава, че шоуто ще продължи, след пауза за по няколко питиета. Заслужават си ги . А ние продължаваме нататък с обиколката.
Петър е във възторг от следващата дестинация, Пъзела, където се оказва, че ще свирят хард-рок групата ” Little Big Band”. Обаче, бандата е не хард, ами направо траш и ние набързичко се ориентираме към изхода на заведението. Следва Макалали, един от любимите ми клубове в Пловдив предлага хаус парти с DJ Jassen Petrov. Тук, незнайно защо, има повече хора на улицата отвън, отколкото вътре, но атмосферата е готина, напомня ми за доброто старо време, когато висяхме нон-стоп на Античния. Само че е много диджейско.
А дъждът дава учестени сигнали за себе си и ние бързо трябва да решим къде ще завършим вечерта. Единодушно приемаме мнението на Елко, че в Петното е сранително най-спокойно и ще можем да изпием по още н-брой питиета, на фона на музиката на Сафо. Аз пък се заканвам наум, че ще накарам Бистра да изпие поне едно малко в чест на новата ми придобивка, пежото. Тя е заклета трезвеничка и въпреки, че се знаем от сто хиляди години, не помня да съм я виждала да пие друго, освен шампанско на Нова година, което прави начинанието ми задача с повишена трудност. Естествено, при първия опит, срещам съпротива, но аз лесно не се отказвам и успявам да я склоня да изпие един Бейлис 
. Накрая победоносно вдигам тост и си пожелавам безаварийно каране.
Благополучно в 2.30 съм в леглото и заспивам, тананикайки си наум “… ще носиш ли вода за моята пустинна земяяяяя?!…”
