Нещо като мента с мляко

Ето ме пак на работа, след деветдневно отсъствие. Всичко си е така, както съм го оставила, дори и неизмитата чаша от кафе ме гледа с лек укор, приземявайки ме обратно в реалността.

Ах, МОРЕТО!

Снощи, докато отмивах за последен път морето от себе си, мислех си: всички тези летни почивки толкова си приличат по своята същност, че в един момент сякаш получаваш едно дъълго deja vue. Но това не го мислех, докато бях там, на брега, до вълните…Там просто заравях пръсти в пясъка и наблюдавах, по-скоро усещах, как морската пяна облизва лакомо стъпалата ми. Струваше ми се неестествено, че толкова дълго време съм била разделена с този изначален извор на живот, чувствах се ощетена и в същото време безкрайно облагодетелствана да бъда пак едно цяло с Него, Безкрайното, Вечното.

Като корабокрушенци

Още с пристигането в хотела се зарадвах най-много на малката тераска с изглед към морето. В стаята нямаше телевизор, обаче това ми беше последна грижа! Аз си имах такива прелести за гледане, че не бих и помислила да ги заменям за няколко инча цветни илюзии.

Повече ми липсваше Интернет, но само за някакви си два-три дни, в които се чувствах като Робинзон и Петкан взети заедно. После се сещах че съществува такава екстра, само когато на връщане от плажа минавахме покрай малък и-нет клуб и виждах четирите компютъра, които се мъдреха достолепно вътре, необезпокоявани от никого. Молех се само Akismet да си свърши както трябва работата и не бях разочарована. Все пак на два пъти се е издънил, но като се има предвид другия богат улов на спам, това направо е с мед да го намажеш и с халва да го поръсиш.

К’во правиш ма, Парцал!

По стечение на обстоятелствата два дни делихме съседни шезлонги и с чалга величията Азис и Десислава. Покрай тях се въртеше и рапърът Устата, който въпреки жълтата си хавайка, трудно се различаваше от тълпата. Майки, детенцето на поп-фолк дивата и Наско си играха заедно, а и тя ми се стори свестен човек до момента, в който не се появи съществото, с неясна полова ориентация. Тогава то я обсеби и се почнаха едни тежки разговори за мъже, любовници, колежки, клюки и интриги, проведени на някакъв каруцаро-катунарски жаргон, от който дори оранжевата ми плажна кърпа, взе да червенее. Безпардонно отказа да се снима с разпозналите го чалга фенове и не даде автографи на няколкото деца, осмелили се да нарушат звездното му спокойствие. Мислех да пиша отделен пост за наблюденията си по въпроса, но като се замислих, май няма да го напиша, защото ще трябва да лепна поне шест червени точки и да маркирам нецензурните думи със звездички, като в крайна сметка би се получило нещо от сорта: А маа, к**во, що караш сина ти да ти води е**чи на оглед? Ти си е*ати тъпата п**ка! Като тук съм спестила част от изразните средства и похвати, използвани в неволно дочутия разговор. Не ми е работа да пиша и коментирам такива неща, има си жълта преса за това. Само се чудя и мая какво поколение ще израстне с такива модели за подражание?! А те са точно такива в детските очи. И ние сме само мълчаливи свидетели на ставащото, защото децата са подвластни на масовия вкус много повече от нас самите. Но млъкни, сърце! В крайна сметка това не е пост “за и против чалгата”.

Marzenko, pojd sem!

Това си е пост за морето и някои наши (не)волни злоупотреби с храна и напитки, преминали под мотото “като ще е гарга, рошава да е!” Навалицата беше грандиозна! Сега като гледам опустелия Пловдив, обяснявам си много неща. Не знам само в Китен ли беше така или по цялото Черноморие, но вечерните ни разходки по Центъра предизвикваха едни такива нерадостни емоции у нас, че всячески се опитвахме да избегнем това “преселение на народите” и да минем по някоя обходна и не толкова задръстена от хора, сергии и автомобили улица. Определено не е мястото, където можеш да се скриеш. Чешките орди са толкова многобройни, че в ресторантите менюто задължително е преведено на чешки и отвсякъде долита познатата реч, треперливо zpivana (така подиграват пражани-”ty zpivas jako prazan!”, т.е. удължаваш гласните като пражанин!) от наследниците на Ян Хус.

Разходка до Созопол

Августовското слънце печеше безотказно, но явно и то си почива понякога. Използвахме единствения такъв ден, в който слънцето не беше взело решение дали ще грее ли или ще се крие безхарактерно зад облаците, за разходка до стария Созопол. Да опиша атмосферата там, е все едно да се опитам да преразкажа картина на Ван Гог. Това трябва да се види и да се усети. Старинните къщи, съхранени и досега в автентичния си вид, сякаш разказват за тайнствени времена и герои. Чува се камбаната на черквата, която приканва вярващите да се помолят в прохладата на светата обител. За съжаление и тук, в това идилично кътче, където се усеща силата на българския дух, цивилизацията е оставила неумолимо своя отпечатък-сергии с какви ли не джунджурии, магазинчета за сувенири, хадилни витрини за сладолед…всичко, от което може да се припечели някой лев, че и да се задели за дългата, недоходоносна зима.

С деца на море

А Наско иска ли иска и пита ли пита. Покрай влечението му към котките, му измислихме прозвището Котешкия мустак, което пък достойно си съперничеше с култовото Наско Питанката. В крайна сметка той не се развълнува особено много от перспективата да стане детето с най-многото прякори, а се възползваше пълноценно от доброто ни отпускарско настроение и ни ръсеше целеустремено за всевъзможни глупости. За поредна година се качи на бънджи, скача на надуваем батут и ни изнуди да се возим на джет, при което аз за малко щях да стана храна за Черноморските акули, но ми се размина на косъм падането от водния мотор.

Ох, как се унесох в спомени, по-сладки от ментата с мляко на плажа, но тази чаша от кафе взе да ме гледа вече доста настойчиво и ще ида да я поизмия най-накрая, че ми е съвестно да я гледам така!