Някои коментари към предния пост ме провокираха да се замисля над въпроса за мъжките сълзи и защо са такава рядкост те. И дали са ценни като са такава рядкост?  На момченцата от малки им се втълпява в главичките, че не трябва да плачат, защото така се излагат. Обяснява им се как само момичетата плачат, а те не искат да приличат на момичета, нали! А детето си е дете, то реагира първосигнално и като се удари и го заболи, най-естественото нещо на света е  да се разплаче. Детето не крие своята слабост, защото не я осъзнава като такава. То не се притеснява да покаже чувствата си пред хората и това е напълно нормално за него. Защо тогава за възрастния човек, и в частност за мъжа, е толкова трудно? Поредният предразсъдък, наложен от обществото ли е това? Мъжете  по-малко чувствителни ли са от нас и не изпитват ли нужда да изливат емоциите си в порой от сълзи? Те поне не се притесняват, че грима ще им се размаже по лицето. :)  Макар че вече с тази метросексуалност знае ли човек…

Виждала съм мъже да плачат и не ми се е променяло на йота мнението за тях, даже напротив. Така съм ги чувствала по-близки, защото са разкрили пред мен нещо съкровено-сълзите си, обикновено пазени в  дълбока тайна. Аз  вярвам, че мъжете също плачат и всеки опит да ме убедят в обратното е обречен на провал. Може би само когато са сами, особено когато са сами. Може би понякога без сълзи, само с горчива влага в очите, но сълзите им са истински, има ги.  И са ценни.