Под дъгата

От известно време всеки ден в аптеката идва едно момче. Много симпатично момче, на видима възраст около 25 години, отявлен почитател на  body art. Всеки ден това момче си купува едно и също нещо, две спринцовки. Веднъж го попитахме за какво са му тези спринцовки, а той измърмори нещо от сорта, че му трябвали защото правел татуировки?! Повече не сме го разпитвали-все пак не е престъпление човек да си купи спринцовки, може да храни с тях малки котета например, или баба му да е на инсулин…

Преди два дни тук в селото имаше събор. Всяка година по това време организират подобно мероприятие, като ние естествено, сме винаги сред официалните гости. Не пропуснахме и тази година събитието, но предпочетохме да се скатаем по-встрани и не седнахме при “ВИП”-овете, горещо радвани от компанията на кмета и другите видни личности на селото. Докато си пиехме кротко бирата, отнякъде се появи това момче, с многото татуировки и пиърсинги по тялото.  Аз споделих с Елко наблюденията си за него, а той озадачено ме попита дали съм сигурна. В какво да съм сигурна? Не знаех нищо за него, нито как се казва, нито с какво се занимава наистина…Единственото нещо, което знаех със сигурност беше, че това момче има нужда от две спринцовки дневно. Това момче, обясни разочаровано Елко, току що ми заяви, че от една година е “чист” и не е пипал дрога.  Ама ти го познаваш? Да, казва се Ицо, брат на една позната… Преди малко говорих с него, докато взимах бирите от бара, а той ме уверяваше, че вече е нов човек…

Днес Ицо пак дойде в аптеката и отново си купи същото-две спринцовки. За първи път забелязах червените петна по ръцете му. Срещнах и погледа му- мътен като турско кафе и някак нежив…

Някои коментари към предния пост ме провокираха да се замисля над въпроса за мъжките сълзи и защо са такава рядкост те. И дали са ценни като са такава рядкост?  На момченцата от малки им се втълпява в главичките, че не трябва да плачат, защото така се излагат. Обяснява им се как само момичетата плачат, а те не искат да приличат на момичета, нали! А детето си е дете, то реагира първосигнално и като се удари и го заболи, най-естественото нещо на света е  да се разплаче. Детето не крие своята слабост, защото не я осъзнава като такава. То не се притеснява да покаже чувствата си пред хората и това е напълно нормално за него. Защо тогава за възрастния човек, и в частност за мъжа, е толкова трудно? Поредният предразсъдък, наложен от обществото ли е това? Мъжете  по-малко чувствителни ли са от нас и не изпитват ли нужда да изливат емоциите си в порой от сълзи? Те поне не се притесняват, че грима ще им се размаже по лицето. :)  Макар че вече с тази метросексуалност знае ли човек…

Виждала съм мъже да плачат и не ми се е променяло на йота мнението за тях, даже напротив. Така съм ги чувствала по-близки, защото са разкрили пред мен нещо съкровено-сълзите си, обикновено пазени в  дълбока тайна. Аз  вярвам, че мъжете също плачат и всеки опит да ме убедят в обратното е обречен на провал. Може би само когато са сами, особено когато са сами. Може би понякога без сълзи, само с горчива влага в очите, но сълзите им са истински, има ги.  И са ценни.

След хубавото винаги идва ред на лошото.Факт. Само защо аз не мога да се науча да гледам по-философски на нещата?! Мразя я тази моя глупава свръхчувствителност. Още от дете повече проблеми ми е създавала, отколкото да ми е била от полза.За най-дребни неща-рев: скарала съм се с някой-рев, някой ме погледнал накриво, волно или неволно-рев, тъжен филм или песничка някаква пак рев. Ревла! Иска ми се да мога да я събличам тази моя чувствителност като рокля от себе си и да я захвърлям в коша за пране. После да я обличам пак, когато ми потрябва, чистичка и изгладена, без петна и гънки.

Вчера водих Наско на зъболекар. На 6 години е, а вече има 4 пломби в устата. Горе-долу по една на година, откакто са му поникнали зъби. Хич не е добре това, но зъболекарят казва,че няма страшно. Това, че имал проблем с млечните зъби, не е критерий, че и с постоянните ще бъде така. Иначе воденето на Наско на зъболекар е голямо изпитание на волята и духа. Станислав ми е съученик от средното и проявява изключителна дипломатичност и търпение към сина ми. Вчера направо сътвори “чудеса от храброст” като в продължение на 1 час го увещаваше (не без моя намеса) да му позволи да работи зъбчето. Още с идването се почна с едни уговорки, че ще отвори уста, само ако звукът на машинката бъде спрян, при което ние изгубихме ума и дума. Първоначално благосклонно му беше разрешено да вдига и пуска зъболекарския стол няколко пъти, което при друг стоматолог би предизвикало пристъпи на истерия, предвид стойността на това скъпо съоръжение. После беше извършена щателна ревизия на всички машинарийки по таблото от страна на Атанас. Припи му се вода, приходи му се до тоалетна, огладня. По едно време реши да остроумничи и засипа Станислав с какви ли не въпроси- за родословното му дърво, за семейното му положение, а също и за това кой прави неговите зъби, което впрочем ми се стори доста логичен въпрос. Аз бях на ръба на нервна криза, но стисках зъби(не силно, че и мене ме е страх от машинката).

Накрая, след тройна местна упойка, се кротна и зъболекарят успя да изчисти зъбчето и да постави пломба.  

Сега върви и се фука с новата си придобивка наляво и надясно, а аз съзаклятнически си мълча, нали е мъж все пак, макар и малък.  

Тези дни ми е едно такова лежерно на душата, че искам само да си кютам в безгрижно съзерцание и никой да не ме закача за нищо. Точно в такива моменти на душевен непукизъм, всички като че ли се надпреварват да ме канят на какви ли не мероприятия и да ме включват в сметките си, игнорирайки ме като потенциален кръчмар(ка).

Така например онзи ден, след безобразно дълга и почти толкова изморителна тренировка, исках само да се прибера и да изпадна в поне 8 часова кома. Да да, ама не! Един приятел имал неблагоразумието да се роди точно на този ден, без оглед на моето физическо изтощение. И това ако не е егоизъм от негова страна…Нямаше как да откажем, отидохме. Там трябваше да се борим с едни огромни сачове с пилешко месо и “душмански” салати по 1/2 килограм. Иначе знам за какво се потих в залата като кобила на конни състезания!

На следващия ден същата история се повтаря. Други приятели правили ремонт вкъщи. Купили си ново обзавеждане за хола, боядисали тук-там и хоп, ето ти повод за напиване. То на българина поводи му дай да си намира, а това си е баш повод, даже цяло поводище. Ей в това съм го признала нашия народ! Дето се вика в българския презничен календар празниците са като новите мерцедеси на управляващите - много на брой и все лъскави! Само дето за разлика от празниците, возилата не са за всеобщо потребление, но това е друга тема. За гостито ми беше думата. Отново ме “наказаха” с бутилка изстудено бяло вино и мезета от сорта на луканка, свински врат и други кощунствени за морала на някой вегетарианец храни. Колко пъти съм била на крачка да се откажа от консумацията на месо и то не поради етични съображения, а просто защото не обичам кой знае колко месо. Но тогава вероятно ще трябва да мина  в пълна изолация и да отделям 2/3 от свободното си време,което и без друго е кът, за готвене. То и сега вкъщи като сготвя нещо постно, мъжете само ми хвърлят едни такива увълчени погледи и аха да скочат мене да изядат. На мен ми е мил живота. От скромната си житейска практика съм се убедила в едно нещо: мъж и ядене без месо са две абсолютно несъвместими понятия! Може и да има изключения, но аз поне не съм чувала за такива. Дори и да хапнат постно, обикновено замезват я с шунка, я с луканка или в краен случай - с шпеков салам. Та как бих могла да оцелея аз, евентуалната вегетарианка, в една такава дива и негостоприемна среда?!

На следващия ден, в събота късна сутрин, спокойствието ми отново беше нарушено този път от поканата на една приятелка да ходим на плаж Сега пък и това! Тези хора нямат ли си друга работа?! Едвам ме нави!  Хич не е лесно цял ден да се излежаваш под чадъра и да събираш тен, да се къпеш  в прохладната вода на басейна, а за капак - да пиеш коктейли! Както и да е, изтърпях и това!

Вечерта пък получих оферта за кино и тогава вече осъзнах, че нещастието ми няма край! Два часа бях принудена да търпя натрапчивия сексапил на Джони Деп и префиненото излъчване на Орландо Блум! Мъка, ама мъка!

Днес вече бях твърдо решена да се отдам на философски размисли за живота в компанията единствено на чаша кафе и книга и ето телефонът пак звъни. Отново е приятелката ми плажистка, която ме привиква да губим време, въргаляйки се по шезлонгите. А и  този шоколадов тен вече ми идва  в повече. Обаче сърце не ми дава да и “чупя хатъра” и безхарактерно, като една амеба, се оставям да ме съгласи.

Ей така, за добро или зло, си патя за това, че съм “мека Мария”, но от утре вече край!

Прекрасен ден и пъстрооко утро-

събуждам се отново, но някак друга

Копнежи и мечти тежат във въздуха

като присъда за едно мъгливо бъдеще.

И образът ти някъде в далечината,

неясен, смътен, дяволски чаровен,

е крачката до моето разпятие,

и чашата с най-сладката отрова…

Това не го бях включила в списъка с 10-те неща, но е нещо, което наистина си струва човек да опита. Сянката, която се вижда на снимката, е не друго, а картинг болид, прелитащ с неуловима за камерата на телефона ми скорост.

Като гледах отстрани малките колички, които профучаваха покрай нас с незнайно каква,но определено висока скорост, леко се разколебах в намерението си да опитам това предизвикателство. Но пък от друга страна си казах, че едва ли ще е по-страшно от движението по пловдивските улици в пиковите часове. Речено-сторено. Наехме две машини, едната за мен, а другата за Наси и баща му. От всички най-нетърпелив беше малчо-не му стигна карането на детската количка, а постоянно ни подканяше да ставаме.

По-късно съжали за решението си да се вози при баща си и слезе от машината преди той да завърши 15-те си обиколки. Аз, като за първи път, направих само 5, но и те бяха достатъчни, за да се почувствам като състезател от Формула 1.

Първоначално инструкторът ми даде наставления относно управлението на болида. Външния ми вид, изглежда му подсказа, че идвам за първи път и той беше доста подробен в обясненията си, като дори ми показа къде е педала на газта и на спирачката. Аз му отговорих, че все пак съм шофьор вече шеста година и мисля, че щом карам 1400 кубикова машина, едва ли тази детска на вид количка ще ми се опре. Той само поклати недоверчиво глава и се подсмихна. После се наложи да ми слагат възглавница зад гърба, защото с моите “завидни” 1,60 не можех да стигам педалите. След това нахлузих бонето, сложиха ми каска и газзз до ламарината! Изненада ме силния шум от двигателя и нестабилността на колата. Наистина управлението не беше точно като при автомобилите и по завоите болидът доста “се литкаше”, като ставаше труден за контролиране. Но за мое учудване, почти не използвах спирачката. Дори в последните две обиколки се хванах, че не мисля вече за това как ще изхвърча от пистата, а натисках газта все повече и повече. Луда работа! Изглежда майка ми е права, като казва че вместо брат ми, аз съм се родила с няколко грама бензин в кръвта, наследство от баща ми, който е професионален шофьор!

И без да си на море, може да се радваш на слънчевите лъчи и да се цопкаш в приятно затоплената вода на басейна. Така и направихме в съботния ден с Мона и Наси, като аз без никакви скрупули успях да запазя устрема си в изпълнението на домакинските задължения за ”по-късни дни”.

В дневния ред бяха включени водни игри с топка и без топка:

Интелектуални занимания:

Злоупотреба с безалкохолни коктейли и други не чак толкова полезни, но изключително приятни дейности.

Други членове на семейството също предпочетоха да съчетаят приятното с полезното (доколкото е приятно да се става в 04 ч. сутринта) ,но по по-различен начин-като се отдадат на риболовната си страст:

В крайна сметка всеки получи това, което искаше. Аз се сдобих с приятен шоколадов загар, а мъжът ми ще разказва днес на колегите какъв голяяям шаран е хванал! :) 

Списък с нещата, които искам да направя в необозримото бъдеще:

екстремни:

-да летя с делтапланер

-да участвам в рафтинг спускане

-да се кача на кон и да не падна от него на 2-та минута

други:

-да напиша текст за песен

-да разгледам Лувъра

-да направя превод от чешки автор-поезия или кратка проза, ей така, за лична употреба (това вече съм го правила, но не и по собствено желание)

-да се науча да танцувам танго

-да попътувам из широкия свят

-да си купя люлеещ се стол

-да си направя още една татуировка (хм, това дали не е към екстремните?) 

И все пак, както се казва в един популярен български филм (Мъжки времена?): едно е да искаш, друго е да можеш и трето и четвърто да го направиш!

Тези дни идвам рано на работа. Водя Наско на градина в 8.30 и веднага след това пристигам в аптеката. Директорката на детската градина ни е хвърлила мерника, защото си даваме 10 минутки гратис и ходим в 8.40, но какво да направя като “на мама алтъна” не иска да става?! И без това се чувствам леко гузна,че вместо да е във ваканция, аз го карам да ходи в сборна група.

Снощи му купих магнитна азбука на български и дъска,на която да лепим буквите и да образуваме думи. Имам проблем, обаче, с обясняването по елементарен начин. Знам, че в обучението се тръгва от лесното, познатото към по-трудното и подходът трябва да бъде внимателен, но наистина е трудно да се върнеш след толкова години отново в първи клас. Предполагам, че в подготвителната група ще им дадат основни знания по четене,писане,смятане, но искам да го свикна да се концентрира поне за 20 минути и да стои на едно място, без да шава, мърда, върти, клати крака и прочие дейности, така характерни за него.

А иначе ранното идване на работа си има своите предимства и недостатъци. Видях катастрофа на кръстовището на “В. Априлов” и “България”, нямаше пострадали,слава богу, но колите бяха с набримчени ламарини. Малко по-надолу, на колелото на панаира, ме хвана сутрешното задръстване и си повисях към 15 минути, докато се изтегли колоната. (Да не забравя да сменя маслото на колата!!)

Но пък времето в Пловдив е приятно топло, около 25 градуса и  денят се очертава да е хубав. По-късно ще обиколя за подарък на кръщелницата ми, която довечера празнува 4-я си рожден ден :).Чудя се какво да и купя, но май клоня повече към някоя интересна играчка, отколкото към купуването на дрешки. Децата са си деца-радват се най-много на играчки!