май 31, 2006
Със шепите загребвам златен пясък,
затварям ги и стискам чак до болка,
минути вечност отброяват
разтварям дланите - оголени.
Дори едничка песъчинка няма
не е полепнала по гладката ми кожа.
Започвам да дълбая с нокти яма,
в която нецелунатите песъчинки да положа.
За миг…и ще успея времето да спра,
да се порадвам пак на купчинката непорочна.
Сама участвам в таз игра,
но първо Времето започна я.
май 31, 2006 at 12:58 pm
Прекрасно е…не бях чел по-нежно и истинско…
май 31, 2006 at 1:49 pm
@Tainstven: Благодаря!
юни 1, 2006 at 6:26 am
а кой е Тайнствен?
юни 1, 2006 at 7:40 am
Просто един мъж,Мони!
Просто един мъж.
юни 1, 2006 at 2:39 pm
аааа, ами добре тогава - то е ясно, че щом е мъж ще е нещо просто ……- извинявай само се шегувам…:))))))))
юни 2, 2006 at 3:16 pm
винаги ли един мъж се приема за нещо “просто” като присъствие….а колко често простите неща те правят щастлив?
юни 2, 2006 at 9:16 pm
@Tainstven: Монитка само се е пошегувала, не го взимай навътре! Мъжкото присъствие в един дамски блог е нещо много чаровно и “просто” необходимо.
юни 5, 2006 at 7:14 am
Извинявай, Тайнствен - наистина се пошегувах - не смятам, че мъжете са прости - ако беше така жените изобщо нямаше да си губят времето да се занимават с елементарни неща.
март 26, 2008 at 10:21 pm
Сто години
От столетие те чаках аз,
с душата си самотна и наивна.
Да те зърна в нощен час,
като бяла морска раковина.
Случаен вятър ли повя
или нещо в мене се събуди.
Ти се появи в нощта,
с полета на много пеперуди.
Докосна нежно мойта длан
и с устните си плахо ме целуна.
Поисках любовта си да ти дам,
но ти внезапно си замина.
Какво към тебе съгреших,
защо сълзи в очите ми остави.
И днес те търся с поглед тих,
с хиляди любовни рани.
От столетие те чаках аз,
с душата си самотна и наивна.
Да те зърна в нощен час,
като бяла морска раковина.
гр. София
18.08.2005 г.
Поет без име