Под дъгата

Със шепите загребвам златен пясък,

затварям ги и стискам чак до болка,

минути вечност отброяват

разтварям дланите - оголени.

Дори едничка песъчинка няма

не е полепнала по гладката ми кожа.

Започвам да дълбая с нокти яма,

в която нецелунатите песъчинки да положа.

За миг…и ще успея времето да спра,

да се порадвам пак на купчинката непорочна.

Сама участвам в таз игра,

но първо Времето започна я.

От доста време се каня да пиша по тази тема и в частност за това, дали виртуалното общуване между двама души може да се квалифицира като изневяра, ако единият или и двамата, които общуват виртуално, са вече обвързани. Какво се случва с тях по-нататък и изневяра ли е това?

Какво означава да изневериш на половинката си, какви смисли носи  думата изневяра? В Библията е казано ясно и точно,че дори само мисълта да бъдеш с някой друг/а в чисто физическия смисъл, е вече грях. "Не пожелавай жената на ближния си!"-така гласи 10-та божа заповед. Дали става дума за чисто плътско желание или за сливане на едно по-високо духовно ниво, Библията мълчи. Погледнато през призмата на сексуалната разкрепостеност на 21 век, когато медиите и Интернет ни заливат с поток от еротични препратки, религиозната скептичност спрямо секса изглежда едва ли не смехотворна. Тук възниква въпросът дали думата Изневяра не се е изпразнила откъм съдържание към днешна дата и по-специално нас ни интересува изневярата в Интернет? Ако следваме пътя на логиката, трябва да признаем, че не може да вярваш във виртуалната любов, а да отричаш изневярата on line.  Обвързан си, но си хлътнал до уши във виртуалното ти гадже. Общувате седмица, месец, половин година…Накрая все пак решавате, че ако не се видите на живо ще настъпи световен катаклизъм и го правите, определяте си среща. Чувала съм, че в повечето случаи срещите действат силно отрезвяващо и за двамата влюбени, поради простата причина, че във виртуалното общуване липсват задръжки. Рядко(почти никога) се случва човекът срещу теб да е двойник на Дейвид Бекъм, както се е описал в обширните ви разговори в чата или мацката, с която сте си бъбрили сладко в продължение на 3 месеца, да е доста над споменатата предварително от нея възраст.  След това, ако въпреки "неточностите" в цялостната визия на виртуалните прелюбодейци сценарият, който се е разигравал в течение на месеци on line се случи и на живо, тогава със сигурност може да се говори за изневяра (в библейския смисъл). Но тук вече иде реч за изневяра off line, нещо ужасно прозаично, което нас не ни касае, тъй като не е по темата Какво излиза в крайна сметка?! Общуването с даден индивид в Интернет ни обогатява емоционално, на духовно ниво, но не можем да твърдим със 100 % сигурност, че това е изневяра. Да, има го елемента на желание да бъдеш с друг, но това желание не го ли чувстваме също и като видим любимия си топмодел в секси фотосесия на бельо?! Дали нещо толкова субективно - тръпка, емоция, възбуда - което се случва само в главите ни при виртуален контакт, може да бъде изобщо квалифицирано с понятия, характерни за реалното общуване между хората?! Не мисля,че нещата са съпоставими. Дали трябва да си поставим ясни граници във виртуалните си контакти с хората или вече е късно да слагаме бариери между двете сфери на общуване?!

Кой е казал, че на село е скука и не се случва нищо интересно?! Нищо подобно - да дойде у наше село да види, пък после да говори. Вярно, че събитията не са много, но ги има. Например тук настъпва голямо оживление всеки път, когато се появи боклукчийската кола и наруши покоя на притихналото селце. Не знам защо, но предизвиква голям фурор сред селяните, наистина. Друг атракцион са данъчните проверки, които провокират масови миграции от страна на продавачите към единственото кафене в центъра. То аз и само центъра познавам, де. Представлява нещо като площадче, около което са разположени кръчмата, аптеката, църквата, книжарницата и клуба на пенсионера, който е лобно място на бабичките от близо и далеч. На върха на цъквата има голямо щъркелово гнездо, което пролетно време придава весела живописност на мястото( щъркелите били един от малкото моногамни видове в природата!). Аптеката, освен по предназначението си, се ползва и като бюро справки за чуждоземците, които преминават оттук, а също и за диспечерско депо на маршрутката. Изобщо жаден е за информация българският селянин и пита ли пита…Къде живее Киро Мисира или как се стига до работилницата на Бачовия Жеко? И следва огромно разочарование, предизвикано от нашето невежество, че не сме оттук и не познаваме нито Мисира нито Лалугера, да не говорим за Черибашията. Онзи ден пък в селото се появи не кой да е, ами самият Кофе Бабоне. Придружен от кмета, тържествено нахлу в аптеката като зулуски вожд и със знаменателен поглед ме попита: Ти знаеш ли аз кой съм? Отговорих му, че имам бегла представа за самоличността му, но той май не разбра опита ми да се пошегувам със самочувствието му на super star. Оказа се, че като рекламно лице на Шлемник Байкалски, минава по аптеките да си рекламира продукта, което доста ме озадачи, предвид това, че по принцип тази функция се изпълнява от дистрибуторите. Изглежда Кофе от телевизионен водещ се е преквалифицирал в търговски представител. Ако се наложи тази практика, очаквам и други знаменитости скоро по нашите земи…(Стискам палци за Ники Кънчев! ;) ) Та такива ми ти работи у наше село - няма лъжа, няма измама!

Вчера се натъкнах на едни стари мои поетични опити, от преди повече от 12 години! Тогава бях влюбена в поетите-символисти, което се усеща и в тези мои първи стъпки в литературата.

"Аз умирам и светло се раждам, разнолика нестройна душа…." -       Д. Дебелянов

Бягам оттук -
от тези улици пусти,
от тези хора безумни,
бягам от този каменен град,
бягам от земния ад.
 ***
Аз всяка вечер тайно плача
и всяка вечер мълком аз скърбя,
че чезнат думите сред здрача
и пристан не намира моята душа.
 ***
Прогонена и обругана,
душата ми се скита под вечерните липи
с една-едничка спътница, Луната
редом с нея, в радост и в скърби.
И скитат двете - плът и сянка
в мрак и светлина
извън пределните закони
и тя -
изстрадалата ми душа позна
на битието същината
и вечните мистерии на Луната.
Да, има вече две луни,
два трепета съзвучно слети-
едната е небесната луна,
а другата несретница е моята душа,
която се завърна своя пристан да намери.
 ***
Царят на нощта е тишината,
раздираща безжалостно душата ми страдалка.
Прогонена и обругана, тя скита и се моли
и чака и копнее
и все тез тъжни песни пее
тя вярва - някой ден възмездие ще има
и с гордо чело ще възстане
потъпканата справедливост.
Уви сега е още мрак
и царят на нощта все още скита,
сънливи сенки дебнат в тъмнината
и спят цветята и лъчи сънуват
и самодиви по поляните танцуват.
 ***
Като прелетна птица със скършени крила,
оставена в пустинята сама
душата ми се лута
сред хаоса на миналите дни
и мята се - ранено бясно куче
тъй своя близък край усеща.
Върви и търси тя -
на несънувани мечти, блян избледнял,
порива несретен
на недопяти песни, птици среброкрили,
съзвучието мълчаливо
на тайни чувства, пеперудени крила,
надеждата за светлина.
Върви по дирите на спомена-следа.
Таз вечна пленница - душата
все търси и се мята
сред хаоса на миналите дни
с една надежда - някога да се спаси.
 ***
Душата ми е бездна на вулкан,
изригва пепел, жупел, лава.
Пощада няма - пресъхва всичко там,
където огънят превръща се в жарава.
 ***
Как иска ми се да изчезна от света,
поне за малко да ме няма
далеч от всяка грижа и лъжа,
далеч от светски блясък и измама.
Да се превърна в полско цвете
или във капка утринна роса,
в душата ми едничък слънчев лъч да свети
да къпя раните си в дъжд от светлина.
Да се превърна в морска пяна
и всеки атом в мене да шуми,
брега да галя със милувка лека
и яростно да се разбивам в крайбрежните скали.
Да се превърна във безгрижна песен
и волно да се лея из небесните зари,
със необятната Вселена да се слея
да диря нови светове дори.
Как иска ми се да изчезна от света,
поне за малко да ме няма,
дори и да не стана по-добра
пречистен от измама ще е моят пламък!
 ***
Как искам да съм цветна пролетна градина
с напъпили цветя и топъл аромат
и корените на стъблата във мене да се впиват
и с трепет да усещам как розите цъфтят.
А привечер, когато тихо слиза здрачът
по неизвестни, неутъпкани места,
аз тихо-тихичко да си поплача
от земно щастие, а не от суета.
 ***
На жежко лято знойните лъчи
опариха тъй-младата ни плът…
Две рози - пъпки бледи в пламъци горят,
запалени от ангелски очи
……………………………………….
Безгрижно птиче ято
разпръсква пепелта от рози
в помътнелите води…
Бог млад на любовта от там ще се роди.
 ***
Безкрайни пусти полета и кърваво-червен залез.
Една самотна птица рее се във пурпурната синева.
Загубих сетната си вяра, продадох късчето надежда
за шепа пръст, изровена от твърдата земя.
 ***
От днес нататък ще е мрак
за посветените във тайнството любов.
Осъмващи в море от галещи лъчи,
те топлината няма да усетят
и светлина навеки не ще видят.
Обречени на вечни мъки
в жега адска ще горят,
но никога не ще се стоплят
и бели ангели да ги целуват
във мрака на заблудата ще тънат,
ще бягат и пищят,
преследвани от демоните черни на греха.
От днес нататък ще е мрак.
 ***
Аз сама затворих своите пътеки към света
и сама отхвърлих всички преки
пътища на своята съдба.
Търсех радост,
хлопайки на нечия врата,
но намирах глуповата слабост
и духовна, сляпа нищета.
Търсех песен,
вглеждах се във множество очи,
но съзирах гнила плесен-
глуповидно зеещи бразди.
Търсех обич,
ровех се във купища сърца,
но дочувах алчен повик
на крещяща и беззъба суета.
Затова сега сама затворих своите пътеки към света
и заключих с девет катинара и последната отключена врата.
 ***
В минути на заспали истини
и в часове на безконечна самота
стоят самотни недописаните листове
и празните ме молят да стопя снега
във девствената им душа.
В минути на заспали истини
аз сядам пред изстрадалите листове
да стопля бялата им самота.
 ***
За цветната палитра от чувства избледнели
след време с трепет си спомни,
със болка, като в тъжна есен разцъфтели
в душата си от всеки цвят по малко запази!

Днес с голямо разочарование установих, че след скорошното наводнение на селската ни изба, половината от книгите ми са изхвърлени за подпалки. :( Сред тях са стихосбирка на Димитър Бояджиев и Пушкиновия Онегин. Свекърва ми дори не е сметнала за необходимо да ме информира по въпроса. От друга страна с прискърбие ми съобщи за намокрените чували със стари дрехи и парцали, които просто недоумявам защо пази. С някои от тях мъжът ми е прохождал и за нея явно имат  сантиментална стойност.

Разгръщах мухлясалите страници и ми се ревеше. Обожавам аромата на нова книга, а от тази воня ми се повдигаше. После се замислих защо  купчина гниеща хартия предизвиква в мен толкова емоции?! Свекърва ми пазеше спомените си в онези чували с дрехи. Не съм ли и аз същата вехтошарка на спомени? Нали съм взела всичко, което тези книги можеха да ми дадат-идеи, мисли, знание?!

Измъкнах две-три не дотам опърпани и ги проснах на слънце да съхнат.

Отново сме прецакани в конкурса Евровизия! Жалко, наистина, защото парчето “Let me cry” превъзхождаше в музикално отношение неколкократно песните, стигнали до финал. А за гласовите дадености на Мариана Попова е просто излишно да се говори. За всички е ясно, че тя е една от най-талантливите и перспективни певици в България в момента. Но защо, за бога, и беше необходимо да се кооперира с “нещото” Азис?! Кому беше нужна появата му на това грандиозно музикално събитие за Стария континент?! Ако за България “нещото” е някакъв фактор в чалга средите, то Европа отдавна се е нагледала на травеститски шоу програми и едва ли това беше начина да се спечелят зрителите и.

Бързото развитие на технологиите отново ме хвърли в смут тази сутрин. Оказва се, че фирма, занимаваща се с телекомуникационни технологии е пуснала на пазара мобилен телефон, който е в състояние да отчете дали човекът, с когото говориш, те обича. Ами сега?! Втасахме я! Представяте ли си какви драми и реки от сълзи ще предизвика тази иновация?! Въображението ми рисува апокалиптични картини на страдащи влюбени тийнейджърки, които вместо да късат листенца от маргаритка и да нареждат с надежда "Обича ме, не ме обича", ще звънят по няколкостотин пъти на ден на гаджетата си, за да се уверяват в чувствата им. Или пък друга картина: ревнив съпруг звъни на жена си, която проска дрехи в момента, за да се увери в чувствата и. Не завиждам на бедната женица, която ще трябва да даде всичко от себе си в този критичен момент, за да успокои самолюбието на мъжа си.

Помислете само докъде сме стигнали, щом ни е необходим детектор на любовта, за да повярваме на човека до себе си, че наистина ни обича…

Това е роклята, която си купих от магазина на Манго в София, само че моята е коралово червена на цвят. Иначе разходката ни до столицата в събота мина много приятно в компанията на моите приятели Мона, Цецито и Жоржи. За първи път ми се случи да шофирам по магистралата и усещането беше хем приятно, хем леко напрегнато. Стигнахме доста бързо, тъй като нямаше голямо движение по пътя, а компанията беше повече от забавна. София ни посрещна усмихната и ведра, за разлика от последния път, когато бях по работа тук. Оказа се,че през уикенда(каква полезна заемка!) паркингът е безплатен, та минахме аванта за наш късмет. След масираната шопинг офанзива, всеки един от нас се сдоби с по някой друг ценен трофей, с изключение на Мона, която играеше повече ролята на моден съветник. Накрая Жоржи реши,че е от жизнено важно значение да посетим някакво ресторантче със странното име ” Вила кафе”, което се намира точно срещу ВМА. Там опитахме доста екстравагантни ястия от сорта на спаначена супа и салата от рукола, което е нито повече нито по-малко листа от глухарче. Пихме бира “Каменица”, разбира се(жените знаят защо!) и се върнахме пеш по взаимно съгласие с едно малко изключение. Връщането беше живо изпитание на духа и тялото за мен, защото полуновите ми обувки оказваха тотална съпротива на бедните ми крачета и накрая почти бях готова да се лепна на гърба на Жоржи като туристическа раница. Дотътрихме се до паркинга на хотел България, а изключението Цеци, която предвидливо беше дошла с такси дотук, само съчувствено ни се подсмихна, преглъщайки омразната на всички наивници, непоучили се от чуждия опит, реплика -”Казах ли ви?!” Обратният път към Пловдив мина неусетно в шеги и закачки най-вече между Жоржи и Цецито, които си разменяха “любезности”, но повече с цел да ни веселят и приличаха досущ на двойка женени, които са леко отегчени от съжителството си! Прибрахме се по тъмно, капнали, но доволни от разходката в гостоприемната ни столица. А за роклята ще чакам подходяща покана, като например някое beach party, за да я облека, защото това не е обикновена рокля!

Днес сме сватбари. Един приятел от детинство се жени за гаджето си , с което ходят от близо 10 години. Не е често срещан случай, но е факт. Обикновено казват, че дългите предбрачни връзки  в повечето случаи не водят до брак, но ето едно изключение, което може би само затвърждава правилото.

Така и не намерих Роклята, подходяща за това изключително събитие, затова си облякох бялата перната пола, в съчетание с полупрозрачна феерична блузка с флорален десен и новите еспадрили, за които цяла София ми завидя, и придобих достолепен вид на сватбарка.  Както очаквах, повечето мацки се бяха “барнали” в черно,  сякаш имаше някакъв таен дрес код, за който аз не бях информирана предварително.

Тъй като сватбата щеше да се състои в Новотела, който прилежи буквално на една крачка от вкъщи, решихме, този път по взаимно съгласие, да се поразходим пеш до там. Повярвайте ми, няма нищо по-прекрасно от слънчев Пловдив в неделя по обяд! Лекият ветрец разнася аромата на цъфналите липи по булеварда, а небето е толкова синьо, че ти се иска да плуваш в него.

С бодра крачка, в лек тръс, пристигнахме за 10-ина минути, но се осъзнахме, че сме забравили да купим цветя за булката и се отправихме към подлеза на хотел “Марица” да поправим грешката. За наша радост, там имаше отворен павилион за такива закъсали като нас, та се сдобихме с чудесен букет орхидеи плюс картичка в розово със сладникаво пожелание най-отпред, напълно в тон с цялата идилия. И така, въоръжени с всичко необходимо, атакувахме сватбеното тържество на моя най-добър приятел.

Дисководещият, Венци Воща, който музикоблудстваше и на нашата сватба, веднага ни позна и от вратата ни поздрави.  Искрено се изненадах как след толкова години и сигурно стотици сватби, минали през ръцете му, все още ни помни.

Настаниха ни на маса, със съученици от основното училище, които от години не бях виждала. Естествено, след третата чашка вече си припомняхме добрите стари времена и вдигахме наздравици за младоженците, вмятайки по някоя и друга ехидна шега по повод брака и семейното съжителство. Заредиха се едночасови кръшни хора и обилно количество поп-фолк, а за разнообразие-гръцки и сръбски кючеци. Ама какво да се прави?! На сватба като на сватба! Ядене на корем, пиене до припадък и танцов маратон, в неравноделни тактове.

И аз бях там, и аз ядох, пих и се веселих!

Отново е пролет, панаирно време.

Отново минаването по булевард "България" е приключение, граничещо с подвиг. Гостите на Пловдив са като пришълци от Мелмак в цялата обстановка. Движението покрай колелото на Панаира, барабар с тримата полицаи, е  услужливо подчинено на техните колебания, относно предимството в този участък от пътя. Ако, не дай си боже, си в погрешното платно и решиш да се престроиш с мигач, както си му е ред, приготви се за продължително чакане и поглед на гладно боливийско дете,  докато някой се смили да ти даде път.

Дупките по централните булеварди са запълнени една седмица преди изложението, че кой знае, може пак да зейнат, ако се направят предсрочно. А иначе целогодишно пловдивчани пукат гуми и трошат шарнири по надупчения като швейцарско сирене булевард "България". Но на кой му пука?! Важното е за панаирджиите всичко да е както трябва! Ако решиш да се изтарикатиш и минеш по някоя обходна уличка покрай Новотела, рискуваш да се натъкнеш на ландшафт, който може да се сравни само с този на Луната. Намирането на място за паркиране там е Мисията невъзможна 1, 2 и 3 накуп, а ако успееш все пак да паркираш с 36 маневри, газиш след това кал до колене. Та, казвам ви, не е лесна работа да си пловдивчанин по Панаирно време.