В събота реших, че трябва хубавичко да се наспя, защото ме чакаше тежък ден с цялата тази суетня преди Великден. Събудих се към 11 часа и много бавно, ама наистина чак уморително бавно, пих кафе, мързелувах пред ПС-то, докато то ми разкриваше съботния калейдоскоп от новини и събития и примиренчески отстъпих пред упорития отказ на Наско да си изяде закуската-обяд. Към 14 часа благополучно се изнизахме от вкъщи и поехме към сложната мисия. Най-напред трябваше да се снабдя с яйца и боя, за да украся великденските яйца. Обезпокоена от мисълта, че в минали години яйцата преди Великден ставаха дефицит, предвидливо се бях обадила на майка ми няколко дни по-рано да ми запази яйчица в нейното магазинче. Мама ни се зарадва много и започна да пълни чантите с най-отбрани вкуснотии. Атанас веднага намаза с млечен шоколад и любимия му чипс с чушка, а за десерт-Данет кремче! Ех, блажени ядящите безразборно, на мен ми стига удоволствието да го гледам,че изобщо слага нещо в устата си, било то и непълноценна храна! Тръгваме, въоръжени с всичко необходимо за боядисване на яйца и пълнене на агне. Майка ми ни маха от вратата на магазинчето и някак с нежелание се прибира да обслужи двамата клиенти, които я чакат. Поемаме по пътя към селото на мъжа ми, което се намира на около 10-ина километра от Пловдив. Люка на колата е свален по предварителни инструкции на сина ми, а сд плейърът бичи яко клубна музика- от Дийп Диш до Роджър Санчес ( Ох, като му чуя алтовия глас и ми се отключват чакрите ) Пристигаме! Свекърва ми ни посреща на вратата застанала на буква Ф и интуитивно усещам,че настроението, което ми създаде приятелчето Санчес, не хармонира с нейното. Това изглежда се дължи на пропуска от моя страна да я предупредя,че ще закъснеем. Макар че за мен си е идване навреме, тъй като агнетата се мятат във фурната чак към 20.30 ч. Но жената е станала в 6 часа и за нея, така да се каже, в 15ч денят вече е свършил. Да, ама за мен сега започва и ще си я карам ей така, мързеливата, без да си давам зор. А Наско нехае за тези мои вълнения и бърза да поздрави гащатия петел и двете кокошки с мощен щурм. Правя си кафе и мислено си нахвърлям задачките, а свекито фучи около мен по-бърза от светлината. Само като я гледам и последната капка енергия и желание за работа ми се изпаряват. Представих си как моята дебилщина я вади извън контрол и и казах да успокои малко топката. Трябват ми 10-ина минути, за да ми дойде ищах за работа и се залавям да преборвам задачите една по една. То не бе боядисване на яйца, то не бе приготвяне на дроб сърма и пълнене на агне, мила моя майно льо. Към 19.30 вече бях почти готова, вмирисана на овца, нечовешки уморена, но щастлива, че опровергах теорията на свекърва ми за продължителността на деня тук, на село. Междувременно дори ми остана време да пострелям с водния пистолет на Наско по двете кокошки(Гащатият находчиво избегна офанзивата), което занимание се оказа крайно разтоварващо в изпълнения ми с напрежение предвеликденски следобед. :)