Под дъгата

** **

Ти идваш в моите безсънни нощи
като изгубено във тъмното дете
докосваш ме с очи полувиновно
и чиста светлина струи от теб.
Ти идваш в дните ми нелеки
като загубил вяра в себе си поет
усмихваш ми се плахо отдалече
шептиш най-искрения си куплет.
И като тъжен клоун идваш
когато съм отчаяна, сама
почти до сълзи ме разсмиваш
попаднал в плен на мойта суета.

Имам папагал от породата малък Алекзандър. Гледаме го от 7 години, казва се Чочо. Взехме го за говорящ, но той е толкова говорящ, колкото аз съм Лили Иванова.Това е най-кресливото същество, което съм виждала и чувала…И защо решава,че най-подходящият момент за псевдоариите му са събота и неделя сутрин, направо не знам!  Освен това е супер асоциален, не общува по никакъв начин с никой от семейството, дори и с този, който го храни. Сменихме два кафеза, докато го усмирим,защото изкривяваше железата и се измъкваше от клетката. Вратичката сме затиснали с щипка за пране,защото иначе си я отваря сам и излиза. Иначе съм убедена,че разбира всичко,защото като му се скарам,че крещи неистово, млъква и само ме гледа злобно като доберман! Не знам какво му е, сигурно е в стрес и протестира по свой си начин. Винаги съм се опитвала да го приобщя към живота на семейството, дори в началото го пусках да си хвърчи из стаята, с цената на много мръсотия и безпорядък след това и два-три накълвани пръста при прибирането му. Но той продължаваше да ни гледа с презрение. Вече си мисля, че се прави на недостъпен от чиста глупост, а не поради някаква криворазбрана папагалска гордост!

Покрай шетнята по преместването на блога, забравих, че трябва все пак и да пиша тук! Последните дни отделих доста време и нерви на това място, но имам още много да доизкусурявам. Например искам да измисля поне още две-три рубрики,за да класифицирам материалчетата по категории. Също имам желание да направя връзки към  блогове на познати и непознати хора,които са влезли в полезрението ми по един или друг начин. Целият този процес по създаването и оформянето на блога ми идва в повече,защото както знаете, а и да не знаете сега научавате,че не разбирам нищо от компютри. Но пък имам много приятели,които това им е работата и се надявам,че ще ме спасяват в критични моменти! А такива винаги има. Вчера например,един нов материал беше безвъзвратно изгубен при опита ми да го публикувам. Днес ще се опитам да го възстановя, но тъй като е лирика, не знам дали ще мога да го върна на 100 %. Всеки път след подобен кутсуз си казвам,че трябва да пиша на чернова и после да публикувам, но уви! Човек каквото сам не си направи… Разбира се, радостните вълнения са много повече!Искрено се надявам блогът да ви носи радост и на вас, приятели и да не ми спестявате критиките. Чувствайте се свободни да коментирате, да ме съветвате и да споделяте идеи.

Дете стои на покрив на блок. 26 етажен блок. Стои, надвесено над ниския парапет и гледа гълъбите, които са кацнали на козирката на блока. Протяга ръчичка да ги стигне и те хвръкват уплашено в небето.
На метри зад момчето стои възрастен мъж. Той е застинал неподвижно и втренчено гледа към детето. Мисли, а мисълта му е по-бърза от шепота на вятъра. Наблизо играе голямо куче и той се моли с всичките си сетива песът да не се приближи до детето. Инстинктивно иска да извика, но приглушава вика си в тих стон. След това с премерен, но твърд глас подвиква на детето да се приближи към него. Момчето идва и сочи гълъбите на дядо си. Прегръщат се, а възрастният мъж отправя облекчен поглед към небето…

В събота реших, че трябва хубавичко да се наспя, защото ме чакаше тежък ден с цялата тази суетня преди Великден. Събудих се към 11 часа и много бавно, ама наистина чак уморително бавно, пих кафе, мързелувах пред ПС-то, докато то ми разкриваше съботния калейдоскоп от новини и събития и примиренчески отстъпих пред упорития отказ на Наско да си изяде закуската-обяд. Към 14 часа благополучно се изнизахме от вкъщи и поехме към сложната мисия. Най-напред трябваше да се снабдя с яйца и боя, за да украся великденските яйца. Обезпокоена от мисълта, че в минали години яйцата преди Великден ставаха дефицит, предвидливо се бях обадила на майка ми няколко дни по-рано да ми запази яйчица в нейното магазинче. Мама ни се зарадва много и започна да пълни чантите с най-отбрани вкуснотии. Атанас веднага намаза с млечен шоколад и любимия му чипс с чушка, а за десерт-Данет кремче! Ех, блажени ядящите безразборно, на мен ми стига удоволствието да го гледам,че изобщо слага нещо в устата си, било то и непълноценна храна! Тръгваме, въоръжени с всичко необходимо за боядисване на яйца и пълнене на агне. Майка ми ни маха от вратата на магазинчето и някак с нежелание се прибира да обслужи двамата клиенти, които я чакат. Поемаме по пътя към селото на мъжа ми, което се намира на около 10-ина километра от Пловдив. Люка на колата е свален по предварителни инструкции на сина ми, а сд плейърът бичи яко клубна музика- от Дийп Диш до Роджър Санчес ( Ох, като му чуя алтовия глас и ми се отключват чакрите ) Пристигаме! Свекърва ми ни посреща на вратата застанала на буква Ф и интуитивно усещам,че настроението, което ми създаде приятелчето Санчес, не хармонира с нейното. Това изглежда се дължи на пропуска от моя страна да я предупредя,че ще закъснеем. Макар че за мен си е идване навреме, тъй като агнетата се мятат във фурната чак към 20.30 ч. Но жената е станала в 6 часа и за нея, така да се каже, в 15ч денят вече е свършил. Да, ама за мен сега започва и ще си я карам ей така, мързеливата, без да си давам зор. А Наско нехае за тези мои вълнения и бърза да поздрави гащатия петел и двете кокошки с мощен щурм. Правя си кафе и мислено си нахвърлям задачките, а свекито фучи около мен по-бърза от светлината. Само като я гледам и последната капка енергия и желание за работа ми се изпаряват. Представих си как моята дебилщина я вади извън контрол и и казах да успокои малко топката. Трябват ми 10-ина минути, за да ми дойде ищах за работа и се залавям да преборвам задачите една по една. То не бе боядисване на яйца, то не бе приготвяне на дроб сърма и пълнене на агне, мила моя майно льо. Към 19.30 вече бях почти готова, вмирисана на овца, нечовешки уморена, но щастлива, че опровергах теорията на свекърва ми за продължителността на деня тук, на село. Междувременно дори ми остана време да пострелям с водния пистолет на Наско по двете кокошки(Гащатият находчиво избегна офанзивата), което занимание се оказа крайно разтоварващо в изпълнения ми с напрежение предвеликденски следобед.

Вчера католическата общност в България празнува Великден(искам да честитя на всички католици в България светлия празник!). Всяка година по това време се чувствам объркана. Дете от смесен брак съм, тъй като баща ми е католик, а майка ми източно православна. Кръстена съм в Католическата катедрала ” св. Лудвик ” в Пловдив, а прадядо ми е един от основателите на католишката махала в Пловдив. Въпреки това баща ми винаги е бил толерантен към другостта и вкъщи са се празнували и двата празника-и Католическия и Източно-православния Великден. Сега и моето семейство е в това положение, а съпругът ми също е достатъчно толерантен за щастие, за да приема моята различност без проблем.
В края на краищата не е важно в коя църква ходиш и как се кръстиш, а дали вярваш в Бог или не.
Христос возкресе!

Зад думи-фрески не се крия
и строфите не са ми щит,
очакваш истински да се разкрия,
а ти да си герой от някой мит…

Тръгвам на път! Измитите улици ми се смеят с безброй усмивки…
Небето ми шепти тайните на пролетта, май са имали страстна нощ-ах, тази палавница, оставила го е без сили! Оранжевите жилетки на хигиенистките ме заслепяват отдалече и отраженията им се търкалят в локвите като обелки от портокал.
Започва моят ден, неповторим, единствен. Добро утро, Пловдив!

Сега ще ви призная нещо! В живота ми има много мъже!
Като се замисля, чак ми е трудно да повярвам как успявам да обръщам внимание на всички тях.
На първо място е, разбира се, синът ми, 6 годишен млад мъж, със собствено мнение по всички въпроси, който ме ползва едновременно като енциклопедия, речник по английски и скейтборд инструктор(дано скоро не реши да скача с парашут!).
След това на дневен ред е баща му, 33 годишен мъж в разцвета на силите си, за който трябва да бъда милата приятелка, всеопрощаващата съпруга и щедрата любовница в зависимост от настроенията и потребностите му.
Брат ми, 36 годишен, неженен, също в разцвета на силите си е следващият мъж в живота ми, който отскоро си има приятелка, на чието рамо да" плаче" занапред.( Хайде, бате, че ми се играе на сватба!)
И не на последно място е моят колега и служител, 43 годишен стар ерген, който има, меко казано, странни виждания за чистотата и грижата за външния си вид. С други думи, понякога искрено се съмнявам,че използва по предназначение сапуна и топлата вода!
Както виждате не мога да се оплача от липса на мъжко внимание и слава богу!

Понеделник сутрин-нова седмица нов късмет!
Отиваме да подписваме нов НРД в РЗОК-Пловдив. Казали са ни изрично 9.15 да сме пред кабинета на Директора,за да парафираме споразумението. В 9.20 вече чукахме на вратата на Шефа въоръжени с дузина печати и възможно най-дипломатичните усмивки, пазени точно за такива специални случаи. Отвътре любезно ни отговориха,че в момента Директорът е на съвещание и ще може да ни приеме след 10 часа. Отправихме се към най-близкото кафене, което приличаше повече на опушен лисичарник, отколкото на нормално заведение, и се разположихме на най-близката до вратата маса, за да поемаме кислород поне на пресекулки. След бърз преглед на печата и блудкаво кафе се отправихме с надежда в погледите към кабинета на Директора. След вече по-настойчиво тропане от наша страна отвътре ни отвърнаха,че съвещанието не е свършило и трябва да изчакаме. Ами имахме ли изобщо друг избор?! Започнаха да прииждат колеги от близо и далеч-също за парафиране. Изпълни се тясното фоайенце с чакащи фармацевти-чак замириса на лекарства!
По едно време отвътре се чуха гласове, заизлизаха напудрени лелки и оплешивяващи чичковци, клатейки важно глави.
Часът беше 11.00! Получихме най-накрая благоволението на Директора да ни приеме в кабинета си след почти двучасово чакане!Опитах да успокоя нервите си с жалката мисъл,че все пак чакането си струваше щом ни приемат първи. Колегите продължаваха да си разговарят задушевно, а аз с умиление си припомних времената, когато висенето по опашки се беше превърнало в масов спорт и място, където може да поклюкарстваш неангажиращо…