Под дъгата

Неделя-ден за почивка и разходка.
Повлияни от пролетната еуфория и привлечени от измамно топлото мартенско време, със сина ми излязохме на разходка. Първо се помотахме из кафенетата, които преливаха от народ, зажаднял за малко слънчице след дългата зима, която дори тук , в низината, не ни спести снегове, студ и наводнения, не толкова характерни за нашата географска ширина.
След като се пошляхме доволно, аз реших, че все пак трябва да съчетая полезното с приятното като отделя част от времето си на четвъртия член в семейството-колата. Закарахме я със сина ми до най-близката автомивка, която се намираше в непосредствена близост до река Марица. Наложи ми се да пусна в действие целия си чар(което никак не беше лесно, предвид страстоубийствените ми анцунг и маратонки), за да си осигуря поне външно измиване на колата в кратки срокове. Изглежда мероприятието"миене на кола в неделя" присъстваше в дневния ред поне на половината живущи в квартал Кършияка.
Тъкмо се чудех как да убием 1 час в лишената от каквито и да било подходящи за 6 годишен човек развлечения автомивка, когато видях реката. Прииска ми се да се разходя безцелно и да се взирам в течащата вода. Съгласувах хрумването си със сина ми, който "прегърна" идеята, преди още да довърша изречението.
От три години живеем в този квартал, а досега не ми се беше случвало да се поскитам покрай Марица.
Малкият подскачаше превъзбудено около мен и ако имаше състезание за най-много зададени въпроси за единица време,то той със сигурност щеше да го спечели. На някои, като например има ли риба във водата, какво прави тя точно в този момент и дали ако хвърлим слънчоглед ще си хапне от него, отговарях. На други, като например, дали е възможно да се крие някой динозавър в дълбоката 1 метър вода, ми беше трудно да дам адекватен отговор,но криво-ляво се справях. А на екзестенциалните от сорта на дали сме произлезли от динозаврите , направо блокирах. Отегчен от моето невежество и опита да му обясня за различните теории, свързани с произхода на човека, Наско се отдалечи и започна да хвърля камъни във водата. Аз се загледах в мътната река, която течеше някак мудно, меланхолично едва ли не. Нямаше я стихийната радост на реката от придошлата вода през зимата, когато всички усетихме силата на водната стихия. Имаше само малко вода,изсъхнали храсти и мнооого боклуци! Естествено и хора нямаше, с изключение на един самотен пенсионер, който дочиташе неделния вестник на единствената в района изтърбушена пейка.
За него реката беше добро място за отдих и усамотение. За мен също, но исках да е по-добро! Исках гордостта на Пловдив да бъде чиста и красива, а не засрамено да наднича от мръсното си корито.
Въпреки това бях доволна от разходката, а и подозирам, че синът ми в най-скоро време ще иска да му купя въдица.

Утрото настъпваше с пълна сила. Махалата се пробуждаше за новия ден.
Мартенското слънце разстилаше хладна прегръдка над порутените колиби.
Сред купищата боклуци около кофите за смет се забелязваше неясен силует на човек. Момче, на видима възраст 20-22 години, лежеше в неестествена поза на земята. След няколко минути стана и като се поклащаше, с несигурни крачки тръгна към вътрешността на квартала.
Поредната доза и веднага след това мисълта за следващата, откъде да намери пари за нея?! Снощи се беше снабдил от едно 10 годишно циганче, с парите откраднати от касичката на племенника му, който беше на 8! Каква ирония, помисли си, та те бяха почти връстници. Полицаите ги вербуваха от малки след някоя дребна кражба. Така от рано навлизаха в бизнеса и бяха верни на ченгетата като кучета. Пласираха дрогата, а после деляха парите, като патрулките си затваряха очите за това, което ставаше. Хората от квартала знаеха, виждаха ежедневно спрелите таксита пред къщурките с по 2-3 сателита върху полуразрушените покриви. Разминаваха се на улицата с бързащи дилъри и клиентите им, които едва докосваха ръцете си, сякаш играеха на пускам кърпа.
Дрогата, която купуваше от циганите, беше некачествена, лоша,
но за по-хубава нямаше и пари…Вече беше изпродал цялата покъщнина, а родителите му се развеждаха заради него. Да вървят по дяволите, не му трябваше никой. Той и дрогата си бяха взаимнодостатъчни!
От кой да вземе, какво да продаде…само да има парите за НЕЯ, милата, жадуваната…
Излезе на булеварда и като видя проституиращите на Скобелева майка циганки, седна на бордюра и зачака…

Дали ще тръгнеш с мен по лунната пътека
или ще трябва да вървя сама?
Забравена от всички ще пристъпвам аз полека
сред звезден шепот и крайморска тишина…
На пръсти леко ще докосвам
кристално-тихата вода,
с разпуснати коси- свободна, гола-
с вълшебен блян, стаен във волната душа.
Луната нежно ще припява на моя тих, гальовен зов,
незнайна лира ще успява да ме изпълни цялата с любов…
За мен прегръдка ще разтвори това притихнало море,
сънлива чайка с глас ще проговори                                  
и лунен лъч под топлото крило ще прибере.
И сред лазура на вълните сини
ще заблести отколешна мечта за рай
при изгрева на туй божествено начало-
предвестник на щастливия безкрай.

Връщам се от фризьор и се чувствам много странно, но хубаво странно. Покрай суетнята за 8 март моята дългогодишна фризьорка тактично ми отказа с аргумента, че се обаждам в последния момент(под последен момент разбирайте 10.30ч на 07.03) и ми направи предложение, което ми се стори приемливо-да ми запише час при новия им колега във фризьорския салон - Стоян. И така речено -сторено! Отивам аз в 18.30 при колегата Стоян в нечовешки атмосферни условия-дъжд,сняг и небивала влага! Ужас, мисля си, нямам нито чадър,нито поне качулка да се покрия след изсушаването. Добре поне,че съм с колата-ще притичам набързо,най-много да ми се накъдри бретона! Стоянчо се оказва доста приятно момче, на видима възраст 25 години,модерна прическа, с руси кичури-гей е,веднага си мисля, но после разбирам,че има семейство и дете. Няма значение,казвам си, важното е да ми направи добре косата,че в тази влага…Започваме с измиване-леле,това момче има вълшебни пръсти-прави ми масаж на главата и аз се разтапям в пяната от ароматен шампоан! Заставаме пред огледалото и започва да ме изсушава. За миг ми минава през ума,че не съм гримирана, но едва ли това има някакво значение! Прави ми комплимент за косата,започвам да кокетнича,става ми наистина приятно да го гледам с какво старание ми прави косата. Воала! Ето ме с чисто нов фасон, доволна и с 10 лв по-бедна Тук важи мисълта за целта, която оправдава средствата! Излизам от салона и на прибежки стигам до колата, в главата ми още се върти мисълта дали все пак е гей Стоянчо?!!
***
Честит празник, жени! Обичайте себе си, за да бъдете обичани!

Съществува ли виртуална любов?
Напоследък все по-често се сблъсквам с този въпрос и получа-
вам различни отговори, обикновено двуполюсни. Не говоря за глупавия секс чат, който много хора практикуват, няма лошо, всекиму според потребностите…
Говоря за виртуалната любов като проява на истински чувства, желание да споделиш всеки един момент с любимия, готовност да помогнеш, съпричастност.
Едни отричат тотално съществуването на такъв вид любов, като се базират на безспорната истина, че без физически контакт и интимна близост не може да съществуват каквито и да било по-близки отношения между двама души. На другия полюс са романтично настроените, които смятат, че любовта е любов независимо къде я срещаме-в близкото кафене, в магазина или в интернет. Май и аз клоня към тази категория, но с известни резерви.
Колкото и да е странно в Средновековието е съществувала подобна форма на общуване-епистоларната, която по-късно дори става жанр в литературата, известен като епистоларна проза. Това е писмена кореспонденция между двама души, в много от случаите единият вече обвързан. Писмата са се изписвали с красив почерк на цветна хартия, парфюмирали са се и са представлявали почти произведения на изкуството. Влюбените са водели кореспонденция години наред без дори да се виждат! Това да ви напомня нещо?!
Точно така-съвременната електронна поща е иззела функциите на традиционната. Така че “нищо ново под слънцето”!
Същата сладостна тръпка, същото трепетно очакване на отговор от любимата/ия…Препрочитане на мейла до неговото наизустяване. Има я мечтата за някой друг, някой, който мисли за теб, макар че ви делят хиляди километри разстояние. Може дори да не сте се виждали на живо, какво значение има-нали затова е цифровата фотография-разменяте снимки и готово! Споделяте всичко-от дребни ежедневности до празнични настроения и еуфория. Оттук нататък има два варианта. Първият е да се срещнете и да разберете дали интелектуалното привличане ще прерасне във физическо. Това е хепи енд за виртуалното ви общуване, тъй като отношенията между вас са стъпили на здрава основа и достигат своя естествен завършек.
Другият вариант е да ви дели огромно разстояние, което също не е пречка в повечето случаи и е въпрос на време да се срещнете един прекрасен ден!
Друг е въпросът ако единият или и двамата, които общуват виртуално, са
вече обвързани…Какво се случва с тях по-нататък и изневяра ли е това ще бъде предмет на следваща публикация.